— Не съм забравил благородството ви, графе — покланя се мавританският благородник. — И реших да ви видя лично — този път облечен не като шейх. Току-виж се наложило пак да ми спасявате живота, ако изобщо стигна до вас жив.
— Защо? — учудваш се ти. — Моите хора не са чак толкова зли.
Шейхът въздъхва.
— Времената са зли, млади графе. Затова и съм дошъл да ви видя и да поговорим.
— Какво им е на времената? — питаш ти, докато му правиш знак да седне.
С нова въздишка Ахмед бен Джубеир уморено се настанява на стола.
— Сигурно знаете, че при нас вече от месеци насам нещата не са както бяха. Из цялата подопечна на халифите земя обикаля проповедник на име Абдула ибн Таруми. За него съм дошъл да говоря.
Трепваш. Тук стъпвате на опасна почва. Най-добре ще е да се престориш на наивен.
— Чувал съм, че е много страстен поклонник на аллаха и люто ненавижда християните.
— Истина е — потвърждава шейхът. — Облича се само в черно и се е заклел докато дори педя от земята, наречена Испания, е християнска, дреха в друг цвят да не сложи на гърба си. Навсякъде, където отиде, говори как неверните християнски кучета трябва да бъдат избити до крак. След него вървят възторжени тълпи, готови да свършат каквото той им заповяда. Рече ли — и в огъня ще влязат.
Присвиваш очи. Следващият ти въпрос е най-важен.
— А ти какво мислиш за този човек, шейх Ахмед бен Джубеир?
— Не е лесно да се каже, графе. Моят господар, халиф Ал Акбар, смята, че този проповедник тайно се ползва с подкрепата на Юсуф бен Ташфин, когото вие наричате Алморавидес — повелителя на цяла Африка и половин Испания. Че Алморавидес е решил чрез него да обяви джихад — свещена война — на християните в Испания и да ги изтласка от тукашните земи завинаги. Ако той сам обяви войната, хората в испанските халифати ще недоволстват: никому не би се харесало да тръгне на смърт за чужди интереси. Ала обяви ли я друг, а Алморавидес само я подкрепи, тогава той ще бъде посрещнат като защитник, и с това ще свършат надеждите на халифите в Испания да се изтръгнат изпод васалското подчинение към него.
— Значи този ибн Таруми е човек на Алморавидес? — продължаваш да разпитваш ти.
— Не съвсем. Алморавидес сигурно одобрява делата му, ала едва ли го е пратил нарочно. Абдула ибн Таруми сигурно има друго на ум — превземе ли Испания, ще се прочуе като светец на победата по целия правоверен свят. А нашата вяра не е вяра на милосърдието като вашата — тя е вяра на силата, и в нея силните се уважават и почитат. Стане ли това, не се знае дали Абдула ибн Таруми няма да измести Алморавидес, та сам да стане халиф на халифите и повелител на правоверния свят.
— Толкова лесно ли се става светец?
— Толкова! — мрачно отсича бен Джубеир. — Хората, които вървят подир ибн Таруми, го наричат махди, това по вашему ще рече точно светец. Ала мисля си — дано ми прости Аллах — че хора с такива тайни мисли не ще да са много святи, и че може не от Аллах да е пратен, а от шайтан — вие му казвате Сатана.
Мини на 30.
148
Грамадният жребец на Родриго лети през храсталаците толкова бързо, че на моменти го изгубваш от поглед. Някъде отпред се носи яростен кучешки лай — глиганът сигурно е близо. Внезапно Родриго спира коня си с вик:
— Ето го! Диего, свинското ни чака!
И преди да направиш каквото и да било, твоят приятел скача от седлото и хуква напред. Ти също скачаш и изтичваш подир него.
Лаят става оглушителен. Освирепелият глиган е застанал на малка полянка насред гората и тромаво се върти на място, опитвайки да подхване с бивните си някое от кръжащите наоколо кучета. Една от хрътките се отдалечава, накуцвайки. Не е имала късмет — от разкъсания й крак шурти кръв.
Внезапно нещата се променят. Глиганът е забелязал тичащия към него човек и рязко отскача настрани през обръча от кучета. Изненадан, Родриго не успява да смени посоката навреме и залитва. Звярът използва това, за да се хвърли към спасителното прикритие на дърветата.
Ще избяга! С готово за удар копие, ти се втурваш да преградиш пътя му. Но днес ловното щастие явно не е на твоя страна. Ненадейно в краката ти се заплита някакъв сух клон. Губиш равновесие, размахваш ръце и тупваш на земята.
Инстинктът на глигана мигновено му подсказва, че противникът е уязвим. Със свирепо грухтене грамадният звяр се завърта и връхлита насреща ти. Успяваш да се извъртиш и дългите закривени бивни прелитат само на няколко пръста от лицето ти. Докато трескаво се мъчиш да скочиш на крака, с крайчеца на окото си забелязваш как Родриго тича на помощ. А глиганът атакува отново.