Въоръжен ли е Родриго?
Да — мини на 34.
Не — мини на 68.
149
— Най-бързото нещо на този свят е мисълта — отвръща Абдула ибн Таруми. — За каквото си помислим, мигом е пред нас. Така ли е?
— Така е — неохотно потвърждава Хуан. — Ти отгатна.
Отбележи, че губите една точка и мини на 89.
150
Всички опити да промениш нещо остават безплодни. Нападателите дават огромни жертви — може би над хиляда човека — ала останалите продължават напред през купища трупове. Около пладне портата рухва и битката се пренася в двора, където загиваш и ти, пронизан от мавърски ятаган…
151
На следващия ден монасите от „Санто камино“ започват да докарват волски каруци, натоварени с храна, бъчви, църковна утвар, реликви и книги. С много усилия успяваш да им намериш място в замъка, така, че да не пречат на пристигащите хора на бароните Рохалор, Валамирас и Саланеда. Последен пристига от манастира отец Фиделиус, подрънквайки доволно ключа от вратите на „Санто камино“.
— Всичко ценно е пренесено тук. Проклетите неверници ще намерят там само голи стени, и… Проклятие! Този позор за църквата още ли е тук?
Репликата е насочена към брат Доминик, който в момента пренася торбичка със странните си смеси от портата към подземието, в което работи.
— Сега пък този фанатик ли е дошъл? — мигом не му остава длъжен брат Доминик. — Отче, как изтърпява душата ви страданието да не сте в манастир?
— Не очаквах това от вас, млади графе! — пламва фанатичният блясък в очите на отец Фиделиус. — Обещахте ми да прогоните това осквернение за всяко християнско място, а изобщо не сте си мръднал пръста! Прогонете го веднага, или си тръгвам обратно за манастира! По-добре смърт от ръката на маврите, отколкото съжителство с еретик под един покрив! Ония неверници поне не са имали възможност да опознаят Божието писание, докато този…
— Опазил ме Господ от фанатици! — отвръща брат Доминик. — Ако не бяхте вие като кучета и чакали по следите на всяка светла мисъл, хората сега да са щастливи! Господарю, изгонете този кръволок в расо, или аз ще си тръгна оттук!
Между двамата сякаш всеки момент ще прескочи мълния. Ако не се намесиш веднага, нищо чудно да се сбият като селяни. Точно такъв спор най-малко е нужен на всички само броени дни преди обсада. Какво ще направиш?
Ще накараш брат Доминик да си тръгне — мини на 82.
Ще накараш отец Фиделиус да си тръгне — продължи на 46.
Ще накараш и двамата да си тръгнат — прехвърли се на 18.
Ще се опиташ да ги сдобриш — попадаш на 181.
152
Дъхът ти спира. Вече съжаляваш, че си противопоставил тромавия Родриго на този опасен съперник. Но сега нищо не може да се промени — съдбата на твоя приятел зависи единствено от Божията воля.
Избери продължението — 4 или 57.
153
Напускаш стената и бързо слизаш в подземието при брат Доминик. Из мрачните коридори навсякъде лежат на носилки ранени хора, между които монахът снове като мравка в разровен мравуняк — превързва едни, маже с някакви мехлеми раните на други, дава на трети да пият странно изглеждащи и подозрително миришещи лекарства. Не ти обръща никакво внимание и се налага да го спреш:
— Изчакай малко, брат Доминик. Нужен си ми за съвет. Маврите са поставили стенобитни машини при зидовете и таран срещу вратата. Вероятно до късния следобед или вечерта ще успеят да ги разбият. Идва ли ти на ум нещо, с което да ги спра?
— Отец Фиделиус няма ли нещо църковно на ум? Някоя молитва или обред за гонене на дявола?…
Готов си да изругаеш, но няма как. Само повишаваш глас.
— Брат Доминик, очаквам сериозна помощ от теб!
— Добре де, добре — кимва монахът. — Работата е проста. Тези стенобитни машини нали са от дърво? Прясно отсечено, предполагам, но все пак дърво. Пробвайте да лиснете отгоре им малко катран и да ги замерите с горящи факли, или със запалени стрели. Би трябвало да свърши работа.
Е, да, наистина всичко е съвсем просто. Докато излизаш от подземието, ти се питаш как не ти хрумна по-рано.
Мини на 59.
154
— Свети отче, тези двама пристигнаха вчера при мен и пожелаха да ме видят — започваш ти. — Бях много учуден, тъй като нямам вземане-даване с неверниците, ала ги приех. И какво беше учудването ми, когато проклетите езичници заявиха, че преди време баща ми бил приел да се съюзи с халифа на маврите Ал Акбар и да премине на негова страна! Донесоха дори документа, под който трябвало да сложи подписа си, но след смъртта му го променили на мое име. Сметнах за невъзможно благочестивият ми баща да е сторил такъв грях, затова поканих неверниците на вечеря, та да ги поогледам. И на трапезата ми направи впечатление, че те охотно пият вино и ядат свинско — все неща, забранени от гнусната им вяра. Реших, че това не са истински маври и наредих да бъдат хванати за разпит. Единият от тях обаче уби другия, а и себе си после. Така и не можах да разбера кой и защо изпраща тези хора при мен.