На следващия ден след като брат Доминик те напуска, маврите обсаждат замъка. А два дни по-късно получаваш рана от стрела в рамото — всъщност съвсем лека драскотина, но от нея плъзва чумна инфекция. Проклетите маври са натрили стрелите си с кръв от чумави плъхове и който бъде дори само закачен от такава стрела, е обречен. За него лечение няма… Така завършва животът на арманилския граф Диего де Алтасар.
25
Малко преди пладне гръмогласният Родриго се провиква от крепостната стена:
— Абдула ибн Таруми, моят господар получи писмото ти, ала иска да поговори с някой почтен и достоен човек от твоята армия. Познаваме като такъв Ахмед бен Джубеир. Нека дойде сам пред вратите на замъка!
Не след дълго шейхът наистина пристига. Измъкваш се през леко открехнатата порта и заставаш пред него.
— Е, приятелю по сърце и противнико по вяра. Веднъж ми каза, че ще ме помниш с добро, дори ако се срещнем в боя като врагове. Още ли мислиш така?
— Думата на Ахмед бен Джубеир е една — разпалено отвръща шейхът.
— Добре тогава. Ще ти поискам приятелски съвет. Сигурно помниш, че ми каза и още нещо — да пазя като зеницата на очите си съкровището на султан Абад Трети. Ала тази сутрин получих писмо от черния проповедник. Той иска да му предам съкровището тази нощ, иначе ще повика с измама войските на Алморавидес — а пред тях замъкът ни ще рухне за два дни.
Шейхът въздъхва загрижено.
— Знам всичко това. Моят господар Ал Акбар непрестанно държи проповедника под око, защото разбира що за човек е. Щом искаш съвет, чуй какво ще ти кажа. Ела на срещата и носи съкровището.
— Това ли ти е приятелският съвет? — ахваш ти.
— Лош съвет не бих ти дал, граф Алтасар. Повече не мога да ти кажа, но ако ме послушаш, ще спестиш много беди и за нас, и за вас. Ала волята си е твоя. Стори каквото решиш и нека вашият Бог да те закриля.
С тия думи Ахмед бен Джубеир се покланя и тръгва обратно към лагера.
Мини на 161.
26
Не! Каквото и да говорят тези неверници, ти не можеш и не искаш да го повярваш. Баща ти наистина критикуваше политиката на Алфонсо Храбри, но винаги е бил честен и лоялен благородник, и никога не би предал испанския владетел! С един замах разкъсваш пергамента и захвърляш парчетата.
— Няма да подпиша!
Очите на дребничкия мавър проблясват злобно. Усещаш как високият се раздвижва отстрани. Ръката ти неволно посяга към камата на пояса.
— Може би все пак ваше височество ще благоволи да премисли…
— Не! — яростно отсичаш ти. — Веднага яхвайте конете си и предайте на Ал Акбар, че никога няма да бъда негов васал! Единствено законите на гостоприемството ме спират да не ви затворя в подземието и да не ви обеся на сутринта, коварни мюсюлмански кучета!
Мини на 101.
27
След пет дни вече всички са пристигнали в замъка и очаквате маврите да се появят всеки момент. Но за теб този момент така и не настъпва — една нощ те събужда скръцването на вратата на стаята ти. И докато се надигаш сънен от леглото, вътре връхлитат трима мъже с мечове. Преди да извикаш за помощ или да потърсиш оръжие, дългите остриета се впиват в гърдите ти. В последния момент луната проблясва през прозореца и под бледите й лъчи успяваш да разпознаеш лицето на единия от нападателите — оръженосецът на братовчед ти Педро де Моренитас.
Така завършва от предателска ръка животът на граф Диего де Алтасар.
28
Дръпваш Естебан настрани и му даваш подробни указания да избере най-добрите ездачи, които се намират в момента в замъка, и да ги въоръжи до зъби.
— Вземете и няколко коня в повече, за да могат излезлите на дуел пешаци да ги яхнат и да се спасяват с тях. Оттеглим ли се навреме, стените ще ни опазят.
— Слушам, господарю! — покланя се старият войник.
— И внимавайте да не се изложите без нужда! При дуел положението е такова, че мръднат ли едните, другите ще скочат и честният двубой пропада.
— Разбира се, господарю!
Мини на 3.
29
На следващата сутрин по твое нареждане гръмогласният Родриго се провиква от крепостната стена към мавърския стан:
— Абдула ибн Таруми, чуваш ли ме? Граф Алтасар иска да говори с теб!
Скоро една фигура в черни одежди се отделя от стана и поема към замъка. Проповедникът спира на стотина крачки от портата и се ухилва иронично.
— Е, какво, графе? Клекнахте ли? Май ще се предавате, а?