— И през ум не ми минава подобно нещо, уважаеми Махди — спокойно отвръщаш ти. — Мога да си седя зад дебелите стени колкото поискам, а това няма да е много дълго — след по-малко от месец крал Алфонсо Храбри ще доведе армията си тук и ще трябва все пак да изляза, за да му помогна. Вече загубихте цялата си война — скоро ще ви прогоним от Арманилия. Просто съм решил преди това да ви дам възможността да се представите с чест. Призовавам ви на дуел, макар да не се съмнявам, че ще го загубите.
— Християнско куче! — изсъсква Абдула ибн Таруми. — Правоверният винаги и във всичко е по-добър от най-добрия неверник! Щял съм да загубя дуел ли? Добре. Приемам условията ти, и дори нещо повече: призовавам те да си избереш дали ще се сражаваш срещу мен с оръжие, ум или вяра. А като решиш, ела сам или ми прати най-добрия измежду вас! Сигурен съм, че ще победя без затруднение който и да било християнин!
С тези думи той си тръгва, а ти оставаш да размишляваш над неочаквания отговор на предизвикателството.
Мини на 70.
30
Мълчиш, защото не знаеш какво да отговориш. Винаги ти е било трудно да се разправяш с фанатици като например отец Фиделиус, тъй че сега отлично разбираш — миролюбивите маври от Мосадир не са за завиждане. Абдула ибн Таруми е като искра, готова да запали целия халифат, а и много земи около него.
Настава тягостна тишина. Най-сетне гостът проговаря отново:
— Помниш ли, когато ме пусна? Тогава ти казах, че съкровището на Абад Трети е било скрито някъде по Пеня алта…
Размърдваш се неспокойно. След всичко, което чу, още по-малко ти се иска да споменеш пред шейха какво си открил там.
— Виждам, че темата те безпокои — отбелязва проницателният мавър. — Не се бой, няма да те питам дали си намерил нещо и ако да, какво е било то. Имам само едно предупреждение.
— Слушам те — отвръщаш ти, като се опитваш да си придадеш безгрижен вид.
— Ако съкровището е било такова, че да даде голяма сила на Абдула ибн Таруми, попадне ли в ръцете му — тъмният поглед на шейха те пронизва като нож, — тогава го пази при себе си. Чу ли, пази го много добре! Никъде в правоверния свят то не би било на сигурно място. Дори и при теб, развърже ли си езика само един човек, бъди сигурен, че всеки правоверен на света ще дойде с ятаган пред стените на замъка Алтасар! Но дори да укриеш тайната, готви се за война, защото тя е пред портите на всички ни! Укрепи замъка си и помни: дори ако се срещнем в боя като врагове, ще те помня с добро и ще опазя живота ти, стига да мога!
— Благодаря! — задавено отвръщаш ти, трогнат от благородството на мавъра.
И още дълго след като шейх Ахмед бен Джубеир е напуснал замъка, ти продължаваш да си мислиш как някои неверници струват повече от доста християни.
Мини на 198.
31
— Шайтан! — изсъсква накрая мавърът. — Хващаш ме със собствените ми думи!
— Че къде тогава е твоята вяра, проповеднико, щом собствените ти думи могат да те разколебаят? — спокойно отговаря отец Фиделиус. — Ти не вярваш не само в Аллаха, но дори на самия себе си, и това се видя!
Навярно някой друг би се овладял и би отговорил спокойно на тази нападка, но буйната натура на Абдула ибн Таруми го подвежда. Той скача с побеляло лице, изважда ятагана си и го вдига над главата на отец Фиделиус.
— Не ме е страх да умра — казва абатът на „Санто камино“ с такова спокойствие, че проповедникът отпуска оръжието и изплашено отстъпва назад. — А ти показа колко си слаб. Защото меч вдига единствено онзи, който няма друга опора. Моята вяра е силна. Душата ми е обречена на Бога и ще отиде при Него!
Едва тогава се сещаш, че ти също имаш меч и би могъл да защитиш отец Фиделиус. Правиш три крачки напред и заставаш до абата.
— Ти изгуби дуела, Абдула ибн Таруми. Сега изпълни думата си и снеми обсадата на замъка!
— Ха-ха! — изкисква се проповедникът. — Абдула ибн Таруми никога не губи! Не вярвате ли? Ей сега ще се убедите в това!
С тези думи той внезапно се обръща назад и побягва. А вие оставате да се чудите какво е искал да каже. Ала скоро разбирате.
Мини на 47.
32
Напрегнато чакате още четвърт час, но всичко е свършило. Виждайки любопитните физиономии на войниците, брат Доминик се усмихва и обяснява:
— Едно време имало римски император, който ужасно се боял от отравяне… и с основание, трябва да кажа. Ядял единствено плодове и ги берял сам, в собствената си градина. Обаче и на него му намерили начина — отровили го с дима от факел, намазан с арсениум. Та като си спомних това, и аз напоих с арсениум парцалите, дето ги запалих и хвърлих по неверниците. Който не е успял да излезе достатъчно бързо от тунела, ще остане завинаги в него.