— А как ще влезем ние, за да съборим този тунел? — пита Естебан.
— Много просто. Ще изчакате малко, докато се покаже димът и от онзи край, та да не смеят да влизат нови маври. След това няколко души ще омотаят главите си с мокри кърпи, за да се предпазят от отровния пушек. Ще влязат вътре с по едно ведро катран и факла, ще полеят всяка от подпорите на тунела с катран, ще ги подпалят и ще излязат. За горенето трябва свеж въздух, а такъв вътре няма много, но сигурно ще стигне колкото да прегорят подпорите. После тежестта на земята ще ги пречупи и ще затрупа тунела.
Планът на брат Доминик се оказва безукорно точен. Едва тримата доброволци са успели да се измъкнат обратно, когато изпод земята долита глух тътен и над отвора бликва облак прах. Тунелът е сринат.
— Защо се забавихте толкова? — питаш ти.
— Вътре направо не може да се мине от трупове на неверници! — възкликва единият войник. — Ако не ги бяхме хванали и изтровили, стигаше им само да се изплюят по веднъж и щяха да ни удавят!
— Така е — съгласяваш се ти. — И дължим тази си победа на двама достойни служители на църквата и познанието — отец Фиделиус и брат Доминик.
Чувайки имената си, двамата вдигат глави. Не са много горди от това, че ги слагаш един до друг, но първоначалната омраза липсва. Брат Доминик вече разбира, че познанието не е чуждо на абата. Отец Фиделиус пък — че монахът е достоен борец срещу маврите, заплашващи целия християнски свят. Отсега нататък двамата ще се търпят много по-лесно.
Мини на 180.
33
Досега брат Доминик никога не те е подвеждал, ала докато крачиш през нощния мрак, ти се питаш дали постъпи разумно. Сега от монаха зависи животът на стотици хора. Нещо повече — една грешка може да се окаже пагубна за целия ход на войната.
С всяка крачка към огъня сърцето ти изстива. Няма засада — твоите хора са проверили отляво и отдясно. И все пак… можеш ли да знаеш какво ще се случи?
Абдула ибн Таруми вече чака край буйния огън. Когато се приближавате, той нетърпеливо протяга ръка.
— Е, къде е ръкописът?
— Тук — отвръща брат Доминик и потупва снопчето пергаменти под мишницата си. — Само не бързай толкова, проповеднико. Не върви да свършим всичко насаме… Халиф Ал Акбар! Халиф Ал Акбар!
Пронизителните му крясъци се разнасят над смълчания лагер. Ибн Таруми трепва и полага ръка върху дръжката на ятагана си.
— Какво си замислил, невернико?
— След малко ще разбереш — ухилва се монахът. — Изчакай само пет минути.
Не се налага да чакате и толкова. Внезапно от мрака долита властен глас:
— Какво става тук?
Озърташ се. Към огъня приближават двама — шейх Ахмед бен Джубеир и още един едър мъж, вероятно самият халиф. За да дойдат толкова бързо, трябва да са държали проповедника под око от самото начало.
— Е, сега можеш да вземеш каквото искаше, проповеднико — в гласа на брат Доминик звучи убийствена подигравка. — Вземи и го предай, както се полага, на своя повелител. А той пък ще го предаде на могъщия Алморавидес. Браво, Абдула ибн Таруми, ти смирено изпълни дълга си!
Когато монахът му подава пергаментите, черният проповедник се втренчва в тях с невиждащ поглед. Постепенно цялото му тяло започва да се тресе от злоба, защото едва сега разбира — изигран е. Не ще получи могъщество и слава — нищо не ще получи, освен може би голия ореол на светец. Ала не това е дирил.
— Не! — свирепият вик се изтръгва от дъното на сърцето му. — Никой не ще го получи!
И ръкописът политва в огъня, където мигновено пламва със странна, синкава светлина.
Десетки маври изскачат от мрака и самоотвержено се хвърлят сред пламъците. Но вече е късно. Словата на Мохамед са се превърнали в пепел.
Абдула ибн Таруми стои като вкаменен.
— Вървете си, християни — тихо изрича шейхът. — С вас сме във война, ала тази нощ имаме по-важна работа.
Никой не ви спира. Докато вървите към замъка, брат Доминик прошепва:
— Видяхте ли, графе? Добре познавам тая порода хора, често съм я срещал и в нашата църква. Планът беше безупречен. Е, за всеки случай намазах пергаментите с една специална смес, та да не оцелее нещо от огъня.
— Ами ако онзи все пак беше предал ръкописа на Ал Акбар? — питаш ти.
В тъмнината се раздава тих смях.
— Не съм чак толкова глупав, че да нося истинския ръкопис, графе. Онова беше преводът…
Мини на 203.
34
Над поляната се раздава дивият рев на Родриго. С огромен скок той настига глигана и го халосва по гърба с тежкия боздуган. При други условия би прихнал — за пръв път виждаш бой с боздуган срещу диво прасе — но сега не ти е до смях. Светкавично скачаш на крака и грабваш копието си.