Решена все пак да оцелее, Хасинта отивала всеки ден в склада, преди да се съмне, и си тръгвала доста след свечеряване. Там дон Рикардо Алдая случайно забелязал нейните грижи за дъщерята на един от надзирателите, която боледувала от охтика. Виждайки усърдието и нежността, които излъчвала младата жена, той решил да я отведе в дома си, за да се грижи за неговата съпруга, бременна с първото му дете. Молитвите на Хасинта били чути. Същата нощ Сакариас отново се явил в съня й. Ангелът вече не бил облечен в черно. Бил гол и кожата му била покрита с люспи. Вече не го придружавала котката му, а една бяла змия, увита около торса му. Косата му се спускала чак до кръста, а усмивката му, онази захарна усмивка, която Хасинта целунала в катедралата на Толедо, сякаш била набраздена от триъгълни, подобни на трион зъби — такива тя била виждала у някои дълбоководни риби, които пляскали с опашка на рибния пазар. Години по-късно младата жена щяла да опише това видение пред един осемнайсетгодишен Жулиан Каракс, спомняйки си как в деня, в който напуснала пансиона в квартала Ривера, за да се премести в имението на Алдая, научила, че предната нощ приятелката й Рамонета загинала, намушкана с нож пред вратата си, а бебето й умряло от студ в ръцете й. Когато узнали новината, наемателите на пансиона с викове и крясъци се сборичкали за оскъдните вещи на мъртвата жена. Единственото, което оставили, било най-ценното съкровище на Рамонета: една книга. Хасинта я познала, защото нощем приятелката й често я била молила да й прочете някоя и друга страница. Самата Рамонета не умеела да чете.
Четири месеца по-късно се родил Хорхе Алдая, и въпреки че Хасинта го обсипала с цялата обич, която майка му — ефирна дама, вечно пленена от собствения си образ в огледалото — не желаела или не знаела как да му даде, бавачката разбирала, че това не е обещаното от Сакариас дете. През тия години Хасинта се разделила със своята младост и се превърнала в друга жена; единствено името и лицето й се запазили. Предишната Хасинта била останала в онзи пансион в квартала Ривера, мъртва като Рамонета. Сега живеела в сянката на разкоша на Алдая, далече от онзи мрачен град, който тъй силно намразила и в който не се осмелявала да стъпи дори в свободния си ден веднъж месечно. Научила се да живее чрез другите, чрез това семейство, стъпило върху имане, чийто размер за нея бил почти непонятен. Живеела в очакване на онова дете, което щяло да е женско, досущ като града, и да получи цялата любов, с която Бог бил отровил душата й. Понякога Хасинта се питала дали този сънлив покой, който поглъщал дните й, дали този мрак на съзнанието е онова, което някои наричат щастие, и й се искало да вярва, че Бог, в безкрайното си мълчание, все пак посвоему е отговорил на молитвите й.
Пенелопе Алдая се родила през пролетта на 1902 г. По това време дон Рикардо Алдая вече бил купил къщата на Авенида дел Тибидабо, онази огромна къща, над която — както вярвали останалите слуги — тегнела някаква мощна магия. Самата Хасинта обаче не се бояла от нея, защото знаела, че онова, което другите взимали за чародейство, било само едно присъствие, което едничка тя долавяла в сънищата си: сянката на Сакариас. Той вече почти не приличал на мъжа от спомените й; сега се явявал под формата на вълк, който вървял изправен на задните си лапи.
Пенелопе била крехко дете, бледа и тъничка. Хасинта я гледала как расте като цвете през зимата. Години наред тя бдяла над нея всяка нощ, лично приготвяла всичките й ястия, шиела дрехите й, била неотлъчно до нея по време на безбройните й болести, била до нея, когато изрекла първите си думи, когато станала жена. Госпожа Алдая била по-скоро част от декора — една фигура, която влизала на сцената и излизала от нея, следвайки диктатите на приличието. Преди да си легне, тя идвала да пожелае лека нощ на дъщеря си и й разправяла, че я обича повече от всичко на света, че за нея тя е най-важното нещо в цялата вселена. Хасинта никога не казвала на Пенелопе, че я обича. Бавачката знаела, че истинската любов е мълчалива, че тя се проявява с дела, не с думи. Хасинта тайно презирала госпожа Алдая — тази суетна, празна жена, бавно старееща из коридорите на имението под тежестта на накитите, с които нейният съпруг — от години пуснал котва в чужди пристанища — й запушвал устата. Да, Хасинта я мразела, защото измежду всички жени Бог бил избрал тъкмо нея, за да роди Пенелопе, докато собствената й утроба — утробата на истинска майка — оставала суха и безплодна. С времето — сякаш думите на някогашния й съпруг се оказали пророчески — Хасинта изгубила даже женските си форми. Отслабнала твърде много и имала онзи изсушен вид, който придават уморените кожа и кости. Гърдите й се смалили дотам, че се превърнали в останки от кожа, ханшът й бил като на момче, а от плътта й, корава и ъгловата, се отвръщало дори окото на дон Рикардо Алдая, комуто стигало да усети малко живец, за да връхлети като лъв, както добре знаели камериерките в неговата къща и в къщите на близките му приятели. Така е по-добре, казвала си Хасинта. Тя нямала време за глупости.