Понякога Жулиан разкривал сърцето си пред Хасинта, която заобичала момчето по-силно, отколкото й се искало. Често се случвало бавачката да се отлъчи за кратко от Пенелопе и под претекст, че отива да вземе Хорхе от училище, да посети Жулиан и да му предаде съобщения от Пенелопе. Именно така Хасинта се запознала с Фернандо, който много години по-късно щял да бъде единственият приятел, останал й на този свят, докато чакала смъртта в ада на „Санта Пусия“ — ада, предречен от ангела Сакариас. Понякога бавачката лукаво взимала Пенелопе със себе си до училището и улеснявала кратка среща между двамата млади, гледайки как между тях расте любов, каквато тя никога не познала, любов, която й била отказана. Горе-долу по същото време Хасинта забелязала и мрачното, смущаващо присъствие на онова мълчаливо момче, което всички наричали Франсиско Хавиер, сина на училищния портиер. Понякога го улавяла да ги следи, да чете жестовете им от разстояние и да поглъща Пенелопе с очи.
Хасинта си пазела една снимка на Жулиан и Пенелопе, направена от Рекасенс, официалния фотограф на семейство Алдая, пред вратата на шапкарницата на Ронда де Сан Антонио. Това било невинно изображение, заснето по пладне в присъствието на дон Рикардо Алдая и Софи Каракс. Хасинта винаги носела тази фотография със себе си.
Веднъж, докато чакала Хорхе при изхода на училище „Сан Габриел“, бавачката разсеяно оставила чантата си до един фонтан и когато се върнала да си я вземе, забелязала, че младия Фумеро дебне наоколо и я гледа неспокойно. Същата нощ, когато потърсила снимката и не я намерила, се убедила, че момчето я е откраднало. При друг случай, седмици по-късно, Франсиско Хавиер Фумеро се приближил до бавачката и я попитал дали би могла да предаде нещо на Пенелопе от негово име. Когато Хасинта попитала за какво става дума, момчето измъкнало една кърпа, в която било увило фигурка, издялана от чамово дърво. Хасинта познала в нея образа на Пенелопе и тръпки я побили. Преди тя да успее да каже каквото и да било, момчето се отдалечило. На път към къщата на Авенида дел Тибидабо бавачката изхвърлила фигурката през прозореца на колата, сякаш била някаква зловонна мърша. Неведнъж Хасинта щяла да се буди призори, плувнала в пот, преследвана от кошмари, в които това момче със смущаващ поглед се нахвърляло върху Пенелопе със студената и равнодушна жестокост на някакво насекомо.
Някои следобеди, когато Хасинта отивала да вземе Хорхе, а той се бавел, бавачката разговаряла с Жулиан. Той също заобичал тази строга наглед жена и започнал да й се доверява дори повече, отколкото на себе си. Когато някакъв проблем хвърлел сянка върху живота му, тя и Микел Молинер били първите — а понякога и единствените, — които научавали за това. Веднъж Жулиан разказал на Хасинта, че видял майка си и дон Рикардо Алдая да си говорят в двора с фонтаните, докато чакали учениците да излязат от час. Дон Рикардо като че ли се наслаждавал на компанията на Софи и това някак жегнало Жулиан, който бил наясно със славата му на донжуан и с ненаситния му апетит за прелестите на женския пол без оглед на каста или състояние; единствено благоверната му оставала извън обсега на неговите домогвания.
— Тъкмо казвах на майка ти колко много ти харесва новото училище.
Когато се сбогувал с тях, дон Рикардо им намигнал и се отдалечил с кикот. Майка му мълчала през целия път, очевидно оскърбена от коментарите, които чула от индустриалеца.
Не само майката на Жулиан наблюдавала с опасение как той все по-здраво се обвързва с фамилията Алдая, пренебрегвайки старите си приятели от квартала и семейството си. За разлика от Софи, която показвала неодобрението си чрез тъга и мълчание, шапкарят проявявал огорчение и злоба. Първоначалният му ентусиазъм да разшири клиентелата си, включвайки в нея каймака на барселонското общество, бързо се изпарил. Вече почти не виждал сина си и скоро се принудил да наеме Кимет — момче от квартала, един от предишните приятели на Жулиан — като помощник и чирак в дюкяна. Антони Фортуни бил човек, който се чувствал способен да говори открито само за шапки. По-дълбоките си чувства таял с месеци затворени в тъмницата на душата, докато се отровели безнадеждно. С всеки изминал ден ставал все по-навъсен и сприхав. Всичко го дразнело: от усилията на бедния Кимет, който давал мило и драго да научи занаята, до опитите на Софи да представи в по-добра светлина факта, че Жулиан очевидно нехаел за тях.