За Жулиан и неговите другари това била последната година в училището „Сан Габриел“. Повечето от тях вече обсъждали своите планове или плановете, които семействата им имали за тях през следващата година. Хорхе Алдая вече знаел, че баща му ще го прати да учи в Англия, а Микел Молинер бил сигурен, че ще влезе в Университета на Барселона. Фернандо Рамос неведнъж бил споменавал, че навярно ще постъпи в Семинарията на йезуитския орден — перспектива, която учителите му намирали за най-разумна в неговата ситуация. Що се отнасяло до Франсиско Хавиер Фумеро, за него се знаело само, че благодарение на застъпничеството на дон Рикардо Алдая той бил изпратен в едно изправително училище, затънтено в отдалечена долина някъде в Пиренеите, където го очаквала дълга зима. Виждайки, че всичките му другари вече са избрали някакъв път в живота, Жулиан се питал какво ще стане с него. Литературните му мечти и амбиции сега му изглеждали по-далечни и непостижими от когато и да било. Едничкото, за което копнеел, било да бъде близо до Пенелопе.
Докато той си задавал въпроси за своето бъдеще, други вече го планирали вместо него. Дон Рикардо Алдая му подготвял служба във фирмата си, за да го въведе в бизнеса. Шапкарят, от своя страна, смятал, че ако синът му не желае да продължи семейния бизнес, не бива да очаква, че баща му ще го хрантути. Ето защо тайно бил предприел някои стъпки, за да изпрати Жулиан в армията, където няколко години казармен живот щели да го излекуват от фантазиите за величие. Жулиан не подозирал нищо за тези планове, а когато откриел какво подготвяли другите за него, вече щяло да е твърде късно. Единствено Пенелопе заемала мислите му; мнимата дистанция и потайните срещи отпреди вече не го задоволявали. Настоявал да я вижда по-често, увеличавайки риска връзката им да бъде разкрита. Хасинта правела всичко възможно, за да ги прикрива: лъжела на поразия, уреждала им тайни срещи и съчинявала какви ли не хитрости, за да им осигури няколко мига насаме. Тя обаче си давала сметка, че това не им е достатъчно, че всяка минута, която Пенелопе и Жулиан прекарват заедно, все повече ги сближава. От известно време бавачката съзирала в погледите им предизвикателството и дързостта на желанието: едно сляпо желание да бъдат разкрити и тайната им да се превърне в шумен скандал, тъй че вече да не се налага да се крият по ъглите и таваните, за да се обичат на тъмно. Понякога, когато Хасинта завивала Пенелопе вечер, момичето избухвало в плач и й признавало как копнее да избяга с Жулиан, да хванат първия влак и да заминат някъде, където никой не ги познава. Хасинта, която си спомняла света, простиращ се отвъд железните порти на имението Алдая, потръпвала и я разубеждавала. Пенелопе била кротка по природа и страхът, изписан по лицето на бавачката, бил достатъчен, за да я обуздае. Жулиан обаче бил друго нещо.
През онази последна пролет в „Сан Габриел“ той с тревога открил, че майка му Софи и дон Рикардо Алдая понякога се срещат тайно. Отначало се боял, че индустриалецът може да си е наумил да добави Софи към колекцията си от завоевания, но скоро разбрал, че тези срещи, които винаги ставали в кафенета в центъра на града и протичали съвсем благопристойно, се ограничавали само с разговори. Софи обаче ги държала в тайна. Когато Жулиан най-сетне решил направо да попита дон Рикардо какво става между него и майка му, индустриалецът се изсмял.