В коридора Бернарда ридаеше безутешно, стенейки, че за пръв път в живота си е срещнала добър човек, а ето че Бог идва и най-грубо го изтръгва от нея. Дон Густаво Барсело я взе в обятията си и я заведе в кухнята, където се зае да я налива с бренди, докато клетницата вече едва се държеше на крака. Щом думите на прислужницата започнаха да стават неразбираеми, книжарят наля чаша и за себе си и я пресуши на един дъх.
— Съжалявам. Не знаех къде да отида… — подхванах аз.
— Всичко е наред. Добре си направил. Солдевила е най-добрият травматолог в Барселона — рече той, без да се обръща конкретно към някого.
— Благодаря — смънках аз.
Барсело въздъхна и ми наля солидна доза бренди във водна чаша. Отклоних предложението и течността премина в ръцете на Бернарда, между чиито устни изчезна като по чудо.
— Бъди така добър да си вземеш един душ и да облечеш някакви чисти дрехи — каза Барсело. — Ако се прибереш вкъщи в тоя вид, баща ти ще получи инфаркт.
— Няма нужда… добре съм — отвърнах.
— Ами тогава престани да трепериш. Хайде, можеш да използваш моята баня, че там има бойлер. Знаеш къде е. Аз през това време ще се обадя на баща ти и ще му кажа… е, понятие си нямам какво да му кажа. Ще измисля нещо.
Кимнах.
— Това все още е твой дом, Даниел — рече Барсело, докато се отдалечавах по коридора. — Липсваше ни.
Намерих банята на Густаво Барсело, но не и ключа за осветлението. Като размислих, видя ми се даже по-добре да се изкъпя на тъмно. Свалих мръсните си, пропити с кръв и кал дрехи и се вмъкнах в царската вана на Густаво Барсело. Перлена мъгла се процеждаше през прозорчето, което гледаше към вътрешния двор на сградата; все пак имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на помещението и играта на емайлираните плочки по пода и стените. Водата шуртеше вряла и с такова налягане, че — в сравнение със скромните условия в нашата баня на улица „Санта Ана“ — ми се видя достойна за някой от луксозните хотели, в които никога не бях стъпвал с крак. Няколко минути стоях под парообразните лъчи на душа, без да помръдна.
Ехото от ударите, валящи върху Фермин, все още кънтеше в ушите ми. Не можех да избия от главата си думите на Фумеро, нито пък лицето на онзи полицай, който ме бе държал — навярно за да ме предпази. След малко забелязах, че водата започва да изстива и предположих, че запасът в бойлера на моя гостоприемен домакин е на свършване. Когато изразходих и последната капка хладка вода, затворих кранчето. От кожата ми се вдигаше пара като нишки коприна. През завесата на душа зърнах една неподвижна фигура, застанала до вратата. Празните й очи блестяха като на котка.
— Спокойно можеш да излезеш, Даниел. Въпреки цялата си лошотия все още не мога да те видя.
— Здравей, Клара.
Тя протегна една чиста хавлиена кърпа към мен. Пресегнах се и я взех. Увих се с нея срамежливо като ученичка и дори в пълния с пара сумрак успях да видя как Клара се усмихваше, отгатвайки движенията ми.
— Не те чух да влизаш.
— Аз не се обадих. Защо взимаш душ на тъмно?
— Откъде знаеш, че лампата не е запалена?
— Електрическата крушка бръмчи — отвърна тя. — Така и не дойде да се сбогуваш.
Напротив, дойдох, помислих си аз, само че ти беше много заета. Думите обаче угаснаха на устните ми; тяхната злоба и горчилка изведнъж ми се видяха далечни и смешни.
— Зная. Прости ми.
Излязох изпод душа и застанах на рогозката. Ореолът от пара припламваше в сребристи точици и бледата светлина от прозорчето хвърляше бял воал върху лицето на Клара. Не беше се променила ни на йота. Четири години отсъствие не ми бяха помогнали.
— Гласът ти се е променил — рече тя. — И ти ли си се променил, Даниел?
— Все същият глупак съм, ако това искаш да знаеш.
И още по-страхлив отпреди, добавих мислено. Тя бе запазила онази сломена усмивка, която причиняваше болка даже в мрака. Протегна ръка и аз мигновено я разбрах, точно както през оня следобед преди осем години в библиотеката „Атенео“. Насочих ръката й към влажното си лице и усетих как пръстите й ме преоткриват, докато устните й оформяха безмълвни думи.
— Никога не съм искала да те нараня, Даниел. Прости ми.
Улових ръката й и я целунах в тъмното.