— Тъй.
Книжарят запали лулата си и се облегна на креслото зад бюрото си, наслаждавайки се на мефистофелския си вид. В другия край на апартамента Клара мъчеше Дебюси. Барсело подбели очи.
— Какво стана с учителя по музика? — попитах аз.
— Уволних го. Злоупотреба със служебното положение.
— Тъй.
— Сигурен ли си, че не са те отупали и тебе? Взел си да говориш предимно едносрично. Като малко момче беше по-приказлив.
Вратата на кабинета се отвори и Бернарда влезе, носейки поднос с две димящи чаши и захарница. Като видях несигурната й походка, се уплаших да не се озова в траекторията на дъжд от вряло кафе.
— Може ли да вляза? Господинът ще иска ли мъничко бренди в кафето?
— Струва ми се, че бутилката „Лепанто“ си е заслужила почивка за тази нощ, Бернарда. Вие също. Хайде, идете да поспите. Даниел и аз ще останем будни, ако потрябва нещо. И тъй като Фермин е във вашата спалня, можете да използвате моята.
— Ах, господине, дума да не става.
— Това е заповед. Хич не спорете. Искам да сте заспала до пет минути.
— Ама, господине…
— Бернарда, излагате на риск коледната си премия.
— Каквото вие кажете, господин Барсело. Само че ще спя върху кувертюрата, то се знае.
Барсело тържествено изчака Бернарда да се оттегли. После си сипа седем бучки захар и се зае да разбърква кафето си с лъжичката; съзирах котешката му усмивка сред тъмните облаци холандски тютюн.
— Както виждаш, ръководя тази къща с твърда ръка.
— Да, цял людоед сте, дон Густаво.
— А пък ти си станал много сладкодумен. Я ми кажи, Даниел, сега, когато никой не ни слуша — защо да не е добра идея да съобщим в полицията за станалото?
— Защото вече знаят.
— Да не би…?
Кимнах.
— В каква каша сте се забъркали вие двамата, ако не е твърде нахално да попитам?
Въздъхнах.
— Нещо, в което бих могъл да помогна?
Вдигнах поглед. Барсело ми се усмихваше без лукавство, свалил за малко ироничната си маска.
— Да не би тая работа случайно да има нещо общо с онази книга на Каракс, която не пожела да ми продадеш, когато трябваше да го сториш?
Въпросът ме свари съвсем неподготвен.
— Бих могъл да ви помогна — предложи той. — Имам в излишък нещо, което на вас двамата ви липсва: пари и здрав разум.
— Повярвайте ми, дон Густаво, вече забърках твърде много хора в тази история.
— Значи един повече няма да е от значение. Хайде, довери ми се. Представи си, че съм твой изповедник.
— От години не съм ходил да се изповядвам.
— То ти е изписано на лицето.
33
Густаво Барсело умееше да изслушва по начин, който бе едновременно съзерцателен и соломоновски — досущ като лекар или папски нунций. Гледаше ме с ръце, събрани под брадичката като за молитва, облакътен на бюрото си, почти без да мига. От време на време кимаше, сякаш откриваше болестни симптоми или недостатъци в потока на моя разказ и съставяше собствена диагноза на фактите, които му поднасях на тепсия. При всяка моя пауза книжарят повдигаше вежди въпросително и ми даваше знак с дясната си ръка да продължа да разплитам обърканата си история, която очевидно го забавляваше безгранично. На моменти вдигаше ръка и си нахвърляше бележки, или пък се взираше някъде в безкрая, сякаш искаше да обмисли изводите от моя разказ. Най-често обаче се облизваше със сардонична усмивка, която аз неизбежно приписвах или на моята наивност, или на безмозъчните ми догадки.
— Чуйте, ако смятате, че това са глупости, веднага млъквам.
— Напротив. Глупците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат.
— Кой го е казал? Сенека?
— Не. Господин Браулио Реколонс, който държи колбасница на улица „Авиньон“ и има пословична дарба както да прави наденици, така и да съчинява находчиви афоризми. Продължавай, ако обичаш. Тъкмо говореше за онова изобретателно момиче…
— Беа. Това си е моя работа и няма нищо общо с всичко останало.
Барсело се засмя под мустак. Канех се да продължа разказа за моите перипетии, когато доктор Солдевила се подаде през вратата на кабинета. Изглеждаше уморен и останал без дъх.
— Извинете, вече си тръгвам. Пациентът е добре и — по липса на по-добър израз — пълен с енергия. Този кавалер ще надживее всички ни. Даже твърди, че седативите са го ударили в главата и все едно се е надрусал. Отказва да почива и настоява да говори с господин Даниел за неща, които не пожела да ми обясни, твърдейки, че не вярва в хипократовата — или, както я нарече, хипокритова клетва.