— Фермин, вие не сте доносник. Всеки на ваше място би сторил същото. Вие сте най-добрият ми приятел.
— Не заслужавам приятелството ви, Даниел. Вие с баща ви ми спасихте живота и сега моят живот ви принадлежи. Каквото мога да направя за вас двамата, ще го направя. В деня, в който ме измъкнахте от улицата, Фермин Ромеро де Торес се роди отново.
— Това не е истинското ви име, нали?
Фермин поклати глава.
— Видях го на един плакат на арената за корида. Другото ми име е погребано. Човекът, който живееше преди в тия кости, умря, Даниел. Понякога се връща — в кошмарите ми. Но вие ми показахте как да бъда друг човек и ми дадохте една причина да заживея отново — моята Бернарда.
— Фермин…
— Не казвайте нищо, Даниел. Само ми простете, ако можете.
Прегърнах го мълчаливо и го оставих да се наплаче. Хората ни зяпаха изпод вежди, а аз им отвръщах с унищожителен поглед.
Не след дълго престанаха да ни обръщат внимание. По-късно, докато изпращах Фермин до пансиона му, моят приятел си възвърна гласа.
— Това, което ви разказах днес… моля ви, не казвайте на Бернарда…
— Нито на Бернарда, нито на когото и да е. Нито дума, Фермин.
На раздяла си стиснахме ръце.
37
Цяла нощ не мигнах. Лежах на кревата със запалена лампа и се взирах в моята шикозна писалка „Монблан“, с която не бях писал от години — тя полека се бе превърнала в най-добрия чифт ръкавици, който някога е бил даван на човек без ръце. Неведнъж се изкушавах да отида до апартамента на семейство Агилар и, по липса на по-добър термин, да се предам, но след дълъг размисъл реших, че ако в ранно утро се втурна в бащиния дом на Беа, това с нищо няма да подобри ситуацията. Призори умората и объркването ми помогнаха да намеря отново пословичния си егоизъм и аз побързах да се убедя, че ще е най-добре да оставя водите да си текат; с времето щяха да отмият неприязънта.
Утрото премина със слабо оживление в книжарницата — обстоятелство, от което се възползвах, за да дремя на крак с грацията и баланса на фламинго, според описанието на баща ми. По пладне, както се бях уговорил с Фермин предната вечер, се престорих, че излизам да се поразходя, а Фермин заяви, че има час в амбулаторията, за да му свалят няколко шева. Доколкото можах да преценя, баща ми преглътна и двете лъжи. От мисълта, че го мамя системно, бях започнал да чувствам душата си окаляна; така казах и на Фермин към средата на предобеда, когато баща ми излезе да изпълни една поръчка.
— Даниел, взаимоотношенията баща-син се крепят на хиляди малки благородни лъжи. Подаръците на тримата влъхви, феята на млечните зъбчета, най-достойният печели, и прочие, и прочие. Това е просто още една лъжа. Не се чувствайте виновен.
Когато настъпи подходящият момент, излъгах отново и се отправих към дома на Нурия Монфорт, чийто допир и ухание пазех отпечатани в съкровените кътчета на паметта си. Пласа де Сан Фелипе Нери бе завзета от ято гълъби, които си почиваха на паважа. Бях очаквал да намеря Нурия Монфорт на пейката, в компанията на нейната книга, но площадът беше пуст. Пресякох паважа под бдителното око на дузина гълъби и напразно се огледах за Фермин, дегизиран като Бог знае какво — бе отказал да ми разкрие хитроумния си план. Влязох в сградата и видях, че името на Микел Молинер все още е на пощенската кутия. Зачудих се дали това да бъде първото слабо място в историята на Нурия Монфорт, което щях да й посоча. Докато се изкачвах по стълбите в сумрака, почти се надявах да не я заваря вкъщи. Никой не съчувства на един измамник както онзи, който се намира в неговото положение. Когато стигнах до площадката на четвъртия етаж, поспрях за миг, за да събера смелост и да съчиня някакво извинение, с което да оправдая визитата си. Радиото на съседката все така тътнеше от другата страна на площадката; този път предаваше една игра, в която участниците проверяваха религиозните си знания. Играта се казваше „Да си припомним“ и всеки вторник по обед държеше наелектризирана цяла Испания.