А сега, за пет точки, кажете ни, Бартоломе, в какъв облик се явява лукавият пред мъдреците от скинията в притчата за архангела и кратуната в Книгата на Иисус Навин?
а) козле,
б) продавач на делви,
в) акробат с маймуна.
Под взрива от аплодисменти, който изригна от публиката в студиото на Националното радио, застанах решително пред вратата на Нурия Монфорт и натиснах звънеца в продължение на няколко секунди. Заслушах се в ехото, което се разнесе във вътрешността на апартамента, и въздъхнах от облекчение. Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух стъпки, които се приближаваха към вратата, и една сълза от светлина озари отвора на шпионката. Усмихнах се. Чух как ключът се превъртя в ключалката и дълбоко поех въздух.
38
— Даниел — промълви тя, усмихвайки се срещу светлината.
Синкавият дим от цигарата забулваше лицето й. Устните й пламтяха в тъмночервено; те бяха влажни и оставяха подобни на кръв следи по филтъра на цигарата, която държеше между показалеца и безименния си пръст. Има хора, които запомняш, и други, които сънуваш. За мен Нурия Монфорт бе като мираж, чиято достоверност не поставяш под съмнение, а просто го следваш, докато се стопи безследно или те погуби. Последвах я до тясната, сумрачна стая, където се намираха бюрото й, книгите и онази колекция от моливи, наредени като случаен акт на симетрия.
— Мислех, че няма да те видя отново.
— Съжалявам, че ви разочаровах.
Тя седна на стола до бюрото си, кръстоса крака и се облегна назад. Откъснах очи от шията й и се съсредоточих върху едно петно от влага на стената. Отидох до прозореца и набързо огледах площада. От Фермин нямаше и следа. Чувах как Нурия Монфорт диша зад гърба ми, усещах погледа й. Заговорих, без да отделям очи от прозореца.
— Преди няколко дни един мой добър приятел откри, че управителят, отговарящ за стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, е изпращал кореспонденцията си до една пощенска кутия на името на адвокатска кантора, която очевидно не съществува. Същият приятел установи, че човекът, който от години е събирал пратките от тази пощенска кутия, е използвал вашето име, госпожо Монфорт…
— Млъкни.
Обърнах се и я видях как се отдръпна в сенките.
— Съдиш ме, без да ме познаваш — рече тя.
— Щом е така, помогнете ми да ви опозная.
— На кого си разказал тези неща? Кой друг знае това, което току-що ми каза?
— Повече хора, отколкото бихте помислили. Полицията ме следи от доста време.
— Фумеро?
Кимнах. Стори ми се, че ръцете й треперят.
— Не знаеш какво си направил, Даниел.
— Ами вие ми кажете — отвърнах с твърдост, каквато не усещах.
— Мислиш, че само защото случайно си попаднал на една книга, имаш правото да се месиш в живота на хора, които не познаваш, в неща, които не разбираш и които не ти принадлежат.
— Вече ми принадлежат, независимо дали искам, или не.
— Не знаеш какво говориш.
— Бях в къщата на семейство Алдая. Зная, че Хорхе Алдая се крие там. Зная, че именно той е убил Каракс.
Тя дълго се взира в мен, като внимателно подбираше думите си.
— Фумеро знае ли това?
— Нямам представа.
— Трябваше да разбереш. Проследи ли те Фумеро до тази къща?
Гневът, който пламтеше в очите й, просто ме изгаряше. Бях влязъл в дома й в ролята на обвинител и съдия, но с всеки изминал миг се чувствах като обвиняем.
— Не ми се вярва. А вие знаехте ли? Знаели сте, че Алдая е убил Жулиан и се крие в онази къща… Защо не ми казахте?