— Фермин познаваше ли я?
— Не.
— Как можеш да си сигурен в това?
— А ти как можеш да се съмняваш в него и да вярваш на тия лъжи? Фермин знаеше за тази жена само онова, което аз съм му разказал.
— И затова ли я е следял?
— Да.
— Защото ти си го помолил.
Не казах нищо. Баща ми въздъхна.
— Ти не разбираш, татко.
— Дума да няма. Не разбирам нито теб, нито Фермин, нито…
— Татко, всичко, което знаем за Фермин, показва, че това, дето го пише тук, е невъзможно.
— И какво всъщност знаем за Фермин, а? Първо на първо, оказва се, че дори не сме знаели истинското му име.
— Грешиш по отношение на него.
— Не, Даниел. Ти си този, който греши, и то в много неща. Кой ти е заръчал да се ровиш в живота на хората?
— Свободен съм да разговарям с когото си искам.
— Предполагам, че се чувстваш свободен и от последиците.
— Да не би да намекваш, че съм отговорен за смъртта на тая жена?
— Тая жена, както я наричаш, е имала име и фамилия, и ти си я познавал.
— Няма нужда да ми го припомняш — отвърнах със сълзи на очи.
Баща ми ме изгледа печално, клатейки глава.
— Мили Боже, дори не искам да си мисля как ли се чувства бедният Исаак — промълви той сякаш на себе си.
— Не съм виновен, че тя е мъртва — отроних едва чуто, като си мислех, че ако го повтарям достатъчно дълго, накрая може и да го повярвам.
Баща ми отиде в задната стая, като все така клатеше глава.
— Ти знаеш за какво си отговорен и за какво не си, Даниел. Понякога ми се струва, че вече не зная кой си.
Грабнах шлифера си и избягах на улицата, под дъжда, където никой не ме познаваше и не би могъл да ми разгадае душата.
Вървях безцелно, предал се на ледения дъжд. Крачех с наведена глава, влачейки със себе си образа на Нурия Монфорт, безжизнена, просната върху студената мраморна плоча, с тяло, осеяно с прободни рани. С всяка крачка градът около мен сякаш се стопяваше. Когато стигнах едно кръстовище на улица „Фонтанеля“, не спрях да погледна светофара. Едва когато силен порив на вятъра ме блъсна в лицето, се обърнах и видях стена от метал и светлина, която летеше към мен с голяма скорост. В последния момент един минувач зад гърба ми ме дръпна назад и ме откъсна от траекторията на автобуса. Взрях се в искрящото туловище, което профуча на сантиметри от лицето ми; сигурна смърт, отминала ме за част от секундата. Когато осъзнах какво всъщност е станало, минувачът, който ми бе спасил живота, вече се отдалечаваше по пешеходната пътека, престо един силует в сив шлифер. Останах закован на място, без дъх. През завесата на дъжда, която превръщаше всичко в мираж, забелязах, че моят спасител се е спрял на отсрещния тротоар и ме наблюдава под пороя. Беше третият полицай, Паласиос. Плътна стена от уличен трафик се плъзна между нас и когато погледнах отново, агент Паласиос вече не беше там.
Поех към дома на Беа, неспособен да чакам повече. Нужно ми бе да си припомня малкото добро, което носех у себе си, онова, което тя ми бе дала. Качих се тичешком по стълбите и спрях пред вратата на семейство Агилар, останал почти без дъх. Хванах мандалото и силно потропах три пъти. Докато чаках, се въоръжих със смелост и изведнъж осъзнах как изглеждам: прогизнал до мозъка на костите. Отметнах косата от челото си и си казах, че каквото има да става, вече е станало. Ако господин Агилар бе готов да ми счупи краката и да ми разбие лицето, колкото по-скоро, толкова по-добре. Похлопах отново и след малко чух стъпки, които се приближаваха към вратата. Шпионката се отвори донякъде. Тъмно, подозрително око се взря в мен.
— Кой е там?
Познах гласа на Сесилия, една от камериерките, които работеха при семейство Агилар.
— Даниел Семпере, Сесилия.
Шпионката се затвори и след няколко секунди се започна концертът от тракането на ключалките и резетата, които бронираха входа на жилището. Голямата врата бавно се отвори и аз бях приет от Сесилия, която бе с боне, униформа и свещник в ръка. Разтревоженото й изражение ми подсказа, че сигурно изглеждам като призрак.
— Добър ден, Сесилия. Тук ли е Беа?
Тя ме погледна неразбиращо. В познатия протокол на дома моето присъствие, което в последно време бе рядко и необичайно събитие, се свързваше единствено с Томас, стария ми училищен другар.