43
Малко преди три часа се качих на автобуса на Пасео де Колон, за да отида до гробището Монжуик. През прозореца виждах гората от мачти и флагчетата, които пърхаха на доковете на пристанището. Автобусът, който бе почти празен, заобиколи възвишението Монжуик и пое нагоре по пътя към източния вход на огромното градско гробище. Аз бях последният пасажер.
— В колко часа минава последният автобус? — попитах шофьора, преди да сляза.
— В четири и половина.
Шофьорът ме остави до портите на гробището. Алея от кипариси се издигаше в мъглата. Дори оттам, от подножието на планината, вече се виждаше безкрайният град на мъртвите, изкатерил се по целия склон чак догоре: булеварди от гробници, пресечки от надгробни камъни и улички от мавзолеи, кули, увенчани с огнени ангели и горички от паметници, които сякаш никнеха едни връз други. Градът на мъртвите бе бездна от дворци, костница от величави мавзолеи, охранявана от армия ронещи се каменни статуи, които тънеха в калта. Поех дълбоко дъх и влязох в лабиринта. Майка ми лежеше погребана на стотина метра от пътеката, оградена от безкрайни галерии от смърт и печал. С всяка измината крачка усещах студа, празнотата и яростта на това място, ужаса на безмълвието му, на лицата, затворени във вехти фотографии, изоставени на компанията на свещи и мъртви цветя. След малко съгледах в далечината газените лампи, запалени около гроба. Силуетите на половин дузина души се очертаваха на фона на пепелявото небе. Ускорих крачка и спрях на такова разстояние, че да можех да чувам думите на свещеника.
Ковчегът, сандък от неполирано чамово дърво, почиваше в калта. Двама гробари стояха на стража до него, подпрени на лопатите си. Огледах присъстващите. Старият Исаак, пазителят на Гробището на забравените книги, не бе дошъл на погребението на дъщеря си. Познах съседката от отсрещния апартамент. Тя ридаеше тихо, клатейки глава, докато един мъж със съкрушено изражение — вероятно съпругът й — утешително я потупваше по гърба. До тях бе застанала жена на четирийсетина години, облечена в сиво и с букет цветя в ръце. Тя плачеше безмълвно с поглед, зареян встрани от гроба, и стиснати устни. Не бях я виждал преди. Отделно от тази група, облечен в тъмен шлифер и държейки шапката си зад гърба, стоеше полицаят, който ми бе спасил живота предния ден. Паласиос. Той вдигна поглед и няколко секунди ме гледа втренчено, без да мигне. Слепите, безсмислени слова на свещеника бяха единственото, което ни отделяше от ужасната тишина. Взирах се в опръскания с кал ковчег. Представих си как Нурия лежи вътре и си дадох сметка, че плача, чак когато непознатата жена в сиво се приближи до мен и ми подаде едно цвете от букета си. Останах там, докато групата се разпръсна и по сигнал от свещеника гробарите се заеха с работата си под светлината на лампите. Задържах цветето в джоба на палтото си и си тръгнах, неспособен да изразя онова последно „сбогом“, заради което бях дошъл дотук.
Вече се мръкваше, когато стигнах до портите на гробището и предположих, че съм изпуснал последния автобус. Приготвих се за дълга разходка под сянката на некропола и закрачих по шосето, което се виеше покрай пристанището обратно към Барселона. Един черен автомобил бе паркиран на двайсетина метра пред мен със запалени фарове. Вътре някой пушеше цигара. Когато се приближих, Паласиос отвори предната врата и ми направи знак да се кача.
— Качвай се, ще те закарам до вас. По това време няма да намериш наблизо нито автобуси, нито таксита.