Поколебах се за миг.
— Предпочитам да повървя.
— Не говори глупости. Хайде, качвай се.
Говореше със стоманения тон на човек, свикнал да дава заповеди, които да се изпълняват незабавно.
— Ако обичаш — добави.
Качих се в колата и полицаят запали мотора.
— Енрике Паласиос — каза той, като ми подаде десницата си.
Аз не я стиснах.
— Ако ме оставите в Колон, това напълно ме устройва.
Колата рязко потегли. Изгубихме се сред трафика по шосето и доста дълго пътувахме, без да обелим дума.
— Искам да знаеш, че много съжалявам за госпожа Монфорт.
От неговата уста тези думи ми прозвучаха като цинизъм, като обида.
— Благодарен съм ви, че ми спасихте живота оня ден, но трябва да ви кажа, че хич не ми пука какво чувствате вие, господин Енрике Паласиос.
— Аз не съм онова, за което ме мислиш, Даниел. Бих искал да ти помогна.
— Ако очаквате да ви кажа къде е Фермин, може да ме оставите да сляза още тук…
— Хич не ме е грижа къде е приятелят ти. Сега не съм на служба.
Не казах нищо.
— Не ми се доверяваш, за което не те упреквам. Но поне ме изслушай. Всичко това отиде твърде далече. Не беше нужно тази жена да умре. Моля те да зарежеш цялата работа и завинаги да забравиш оня човек, Каракс.
— Говорите така, сякаш всичко става по моя воля. Аз съм само един зрител. Представлението го поставяте вие с вашия шеф.
— До гуша ми дойде от погребения, Даниел. Не искам да присъствам и на твоето.
— И толкова по-добре, защото няма да бъдете поканен.
— Говоря сериозно.
— Аз също. Бъдете така добър да спрете, за да сляза тук.
— След две минути ще бъдем в Колон.
— Все ми е едно. Тази кола мирише на смърт, също като вас. Оставете ме да сляза.
Паласиос намали скоростта и спря на разклонението. Слязох и затръшнах вратата, като избягвах погледа му. Зачаках да си тръгне, но полицаят като че ли не смяташе да потегли пак. Обърнах се и видях, че сваля прозорчето на колата. Стори ми се, че прочетох на лицето му искреност, даже мъка, но отказах да им повярвам.
— Нурия Монфорт умря в моите ръце, Даниел — рече той. — Мисля, че последните й думи бяха послание за теб.
— Какво каза тя? — попитах с глас, скован от студ. — Спомена ли името ми?
— Бълнуваше, но мисля, че говореше за теб. По някое време каза, че има по-лоши тъмници от думите. После, преди да умре, помоли да ти предам да я пуснеш да си отиде.
Погледнах го неразбиращо.
— Кого да пусна да си отиде?
— Някоя си Пенелопе. Предположих, че това сигурно е приятелката ти.
Паласиос сведе очи и потегли в здрача. Останах там, взирайки се объркано в светлините на колата, докато се изгубиха в синята и алена привечер. После закрачих към Пасео де Колон, като си повтарях онези последни думи на Нурия Монфорт, без да откривам смисъл в тях. Когато стигнах до площада, наречен Портал де ла Пас, спрях да погледам вълноломите до пристана на корабчетата за екскурзии. Седнах на стъпалата, които се губеха в мътните води, на същото място, където в една нощ, стопила се в миналото, бях видял за пръв път Лаин Кубер, човека без лице.
— Има по-лоши тъмници от думите — промълвих.
Едва тогава разбрах, че посланието на Нурия Монфорт не бе предназначено за мен. Не аз трябваше да пусна Пенелопе да си отиде. Последните й думи бяха отправени не към един непознат, а към човека, когото бе обичала безмълвно цели петнайсет години: Жулиан Каракс.
44
Нощта се спускаше, когато стигнах Пласа де Сан Фелипе Нери. Пейката, на която бях зърнал Нурия Монфорт за пръв път, лежеше под една улична лампа, празна; джобни ножчета бяха татуирали върху нея имената на влюбени, обиди и обещания. Вдигнах поглед към прозорците на Нурия Монфорт на третия етаж и забелязах трепкаща бакърена светлинка. Пламъкът на свещ.
Влязох в пещерата на тъмното фоайе и пипнешком се качих по стълбите. Ръцете ми трепереха, когато стигнах площадката на третия етаж. Острие от червеникава светлина се очертаваше под рамката на открехнатата врата. Сложих ръка на бравата и останах така, неподвижен, като се ослушвах. Стори ми се, че чувам шепот, пресеклив глас, който идваше отвътре. За миг си помислих, че ако отворя вратата, ще я заваря да ме чака от другата страна, седнала да пуши до балкона с подвити нозе и гръб до стената, закотвена на същото място, на което я бях оставил. Внимателно, страхувайки се, че може да я обезпокоя, отворих вратата и влязох в апартамента. Пердетата на балкона се поклащаха под бриза. Една фигура седеше до прозореца с лице срещу светлината, неподвижна, със запалена свещ в ръце. По кожата й се плъзна перла, блестяща като прясна смола, сетне капна в скута. Исаак Монфорт се обърна с лице, набраздено от сълзи.