Исаак ми подаде плика. Беше отворен.
— Излъгах я, както винаги — рече той.
Разгледах плика. Съдържаше куп изписани на ръка листове.
— Прочетохте ли ги? — попитах.
Старецът бавно кимна.
— Какво пише в тях?
Той погледна нагоре. Устните му трепереха. Изглеждаше ми сто години по-стар от последния път, когато го бях видял.
— Това е историята, която търсехте, Даниел. Историята на една жена, която никога не съм познавал, макар че носеше моето име и моята кръв. Сега това ви принадлежи.
Пъхнах плика в джоба на палтото си.
— А сега ще ви помоля да ме оставите тук, насаме с нея, ако нямате нищо против. Преди малко, докато четях тези страници, ми се стори, че сякаш я виждам отново. Колкото и да се напрягам, спомням си я само такава, каквато беше като дете. Знаете ли, като малка беше много мълчалива. Наблюдаваше всичко, замислена, и никога не се усмихваше. От всичко най-много обичаше приказки. Вечно ме молеше да й чета приказки и едва ли има друго дете, което толкова рано да се е научило да чете. Казваше, че иска да стане писателка и да пише енциклопедии и трактати по история и философия. Майка й разправяше, че аз съм виновен за всичко това. Според нея Нурия ме обожавала и понеже мислела, че баща й обича само книгите, искала да пише книги, за да накара баща си да я обича.
— Исаак, не мисля, че е добра идея да останете сам тази нощ. Защо не дойдете с мен? Ще пренощувате у дома, тъкмо ще правите компания на баща ми.
Исаак отново поклати глава.
— Имам си работа, Даниел. Приберете се у вас и прочетете тези страници. Те са ваши.
Старецът отклони поглед и аз тръгнах към вратата. Вече бях на прага, когато гласът на Исаак ме повика почти шепнешком.
— Даниел?
— Да?
— Пазете се много.
Когато излязох на улицата, мракът сякаш пълзеше по паважа, следвайки ме по петите. Ускорих крачка и не забавих ритъм, докато не стигнах до апартамента на „Санта Ана“. Когато влязох вкъщи, заварих баща ми, подслонил се в своето кресло с отворена книга в скута. Беше албум с фотографии. Щом ме видя, се понадигна и лицето му светна от облекчение.
— Вече се тревожех за теб — рече той. — Как беше погребението?
Свих рамене и баща ми кимна сериозно, за да покаже, че темата е приключена.
— Приготвил съм ти нещо за вечеря. Ако искаш, ще го претопля и…
— Благодаря, не съм гладен. Вече хапнах нещичко.
Погледна ме в очите и кимна отново. Обърна се и взе да прибира чиниите, които бе сложил на масата. Тогава, без сам да зная защо, отидох до него и го прегърнах. Усетих как баща ми, изненадан, ме прегърна на свой ред.
— Даниел, добре ли си?
Здраво го притиснах в обятията си.
— Обичам те — тихо казах аз.
Камбаните на катедралата биеха, когато зачетох ръкописа на Нурия Монфорт. Ситният й, четлив почерк ми напомни нейното безупречно подредено бюро. Сякаш бе искала да намери в тези думи покоя и сигурността, които животът не бе пожелал да й даде.
Нурия Монфорт:
Спомен за изгубените
1933–1955
1
Няма втори шансове в живота, освен за угризенията. Жулиан Каракс и аз се запознахме през есента на 1933 г. По онова време работех за издателя Жозеп Кабестани. Господин Кабестани го бе открил през 1927 г. при едно от своите „проучвателни“ пътувания до Париж. Жулиан си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един локал следобедите, а пишеше нощем. Собственичката на заведението, някоя си Ирен Марсо, познаваше повечето парижки издатели и благодарение на нейните молби, услуги или заплахи за изобличение Жулиан Каракс бе успял да публикува няколко романа в различни издателства, всеки път с катастрофални комерсиални резултати. Кабестани се бе сдобил с изключителните права да издава творбите на Каракс в Испания и Южна Америка срещу смехотворна сума, която включваше и превода на оригиналите от френски на испански от самия автор. Издателят се надяваше да пласира приблизително по три хиляди бройки от всяко заглавие, но първите два романа, които публикува в Испания, се оказаха пълно фиаско: едва се продадоха по стотина екземпляра от всеки. Въпреки тези печални резултати на всеки две години получавахме от Жулиан нов ръкопис, който Кабестани приемаше без възражения, като твърдеше, че е подписал споразумение с автора, че печалбата не е всичко на тоя свят и че добрата литература трябва да се подкрепя.