— Влюбена си в Жулиан, само дето още не го знаеш.
През август 1933 г. Жулиан ми писа, за да ми съобщи, че почти е приключил ръкописа на един нов роман, озаглавен „Човекът, който ограбваше катедрали“. Кабестани имаше няколко договора с издателство „Галимар“, които трябваше да бъдат подновени през септември. От няколко седмици бе скован от силен пристъп на подагра и — като награда за всеотдайната ми работа — реши аз да пътувам до Франция вместо него, за да уредя новите договори. Същевременно можех да посетя Жулиан и да взема новата му творба. Писах на Жулиан, за да го известя за визитата си, планирана за средата на септември, и да го помоля да ми препоръча някой скромен хотел на достъпна цена. Той ми писа в отговор, че мога да отседна в дома му, непретенциозно жилище в квартал Сен-Жермен, и да си запазя парите за хотела за други разходи. В деня, преди да замина, посетих Микел, за да го питам дали има някакво съобщение, което бих могла да предам на Жулиан. След дълго колебание ми каза, че няма.
За пръв път видях Жулиан лично на гара Аустерлиц. Есента неусетно се бе промъкнала в Париж и гарата бе потопена в гъста мъгла. Стоях на перона и чаках, докато другите пътници си проправяха път към изхода. Скоро останах сама и тогава видях при входа за перона един мъж с черно палто, който ме наблюдаваше през дима от цигарата си. През целия път често се бях питала как ще позная Жулиан. Неговите снимки, които бях виждала в колекцията на Микел Молинер, бяха най-малко отпреди тринайсет или четиринайсет години. Огледах перона от единия край до другия. Нямаше никой освен онази фигура и мен. Забелязах, че мъжът също ме гледа с известно любопитство — може би и той като мен чакаше друг. Нямаше как да е той. Според данните, с които разполагах, Жулиан по това време трябваше да е на трийсет и две, а този мъж ми се видя по-възрастен. Имаше прошарени коси, а изражението му издаваше тъга или умора. Прекалено блед и прекалено слаб — но може би ми изглеждаше така просто заради мъглата и изнурителното пътуване. Бях се научила да си го представям в юношеска възраст. Приближих се предпазливо до непознатия и го погледнах в очите.
— Жулиан?
Той ми се усмихна и кимна. Жулиан Каракс имаше най-обаятелната усмивка на света. Това бе единственото, което бе останало от него.
Жулиан живееше в една мансарда в квартал Сен-Жермен. Жилището се свеждаше до две стаи: всекидневна с миниатюрна кухня и балкон, от който се виждаха кулите на Нотр-Дам, стърчащи над джунгла от покриви и мъгла, и спалня без прозорци с едно-единствено легло. Банята се намираше в дъното на коридора на долния етаж и той я споделяше с останалите си съседи. Целият апартамент бе по-малък от кабинета на господин Кабестани. Жулиан го бе почистил най-старателно и бе подготвил всичко, за да ме посрещне семпло, но прилично. Престорих се на очарована от жилището, което все още миришеше на дезинфектант и восък за мебели, използвани от Жулиан по-скоро с усърдие, отколкото с умение. Чаршафите на леглото изглеждаха чисто нови и ми се стори, че са щампосани с дракони и замъци. Детски чаршафи. Жулиан се извини с думите, че ги е купил на извънредно ниска цена, но затова пък били първо качество. Чаршафите, които не били щампосани, стрували двойно повече, обясни той, а били по-скучни.
Във всекидневната имаше старо дървено бюро, обърнато така, че да гледа към кулите на катедралата. Върху него лежаха пишещата машина „Ъндърууд“, купена с аванс от Кабестани, и две купчинки листа — едните бели, другите — изписани и от двете страни. Жулиан делеше мансардата с огромен бял котарак, който наричаше Курц. Животното ме наблюдаваше подозрително, сгушено в нозете на своя стопанин, като ближеше лапите си. Преброих два стола, една закачалка и малко други вещи. Останалото бяха книги. Стените от пода до тавана бяха покрити с книги в две редици. Докато оглеждах мястото, Жулиан въздъхна.
— Има един хотел на две улици оттук — чист, с достъпна цена и добро име. Позволих си да направя резервация…
Зачудих се дали да не приема това предложение, но се боях да не го обидя.