Хорхе признал, че е много разтревожен за Пенелопе и Жулиан. Никога не бил виждал баща си така обезумял от гняв. Дори взимайки под внимание простъпката, извършена от влюбените, не проумявал размерите на тази ярост. Трябва да има и нещо друго тук, казвал си, нещо друго. Дон Рикардо вече бил дал нареждания Жулиан да бъде изключен от училището „Сан Габриел“ и влязъл във връзка с баща му, шапкаря, за да пратят незабавно момчето в армията. Когато чул всичко това, Микел решил, че не може да каже истината на Жулиан. Ако му разкриел, че дон Рикардо Алдая държи Пенелопе под ключ и че тя вероятно носи в утробата си детето на Жулиан, той никога нямало да хване онзи влак за Париж. Микел обаче знаел, че ако приятелят му остане в Барселона, това ще бъде краят му. Ето защо решил да го заблуди и да го остави да замине за Париж, без да знае какво се е случило; щял да го накара да мисли, че Пенелопе ще се присъедини към него рано или късно. Когато се сбогувал, с Жулиан на гарата за Франция, дори Микел искал да вярва, че не всичко е загубено.
Няколко дена по-късно се разбрало, че Жулиан е изчезнал, и тогава настанал същински ад. Дон Рикардо Алдая бълвал огън и жупел. Пратил половината полицейски отдел да търси беглеца, но безуспешно. Тогава обвинил шапкаря, че е саботирал плана, за който двамата се били споразумели, и го заплашил с пълно разорение. Шапкарят, който изобщо не разбирал какво става, на свой ред обвинил съпругата си Софи, че е подготвила бягството на тоя негов безчестен син, и заплашил да я изхвърли завинаги на улицата. На никого и през ум не му минало, че Микел Молинер е замислил всичко — на никого освен на Хорхе Алдая, който отишъл да го види две седмици по-късно. Вече не излъчвал страха и безпокойството, които го мъчели преди дни. Това бил друг Хорхе Алдая — възрастен и лишен от невинност. Каквато и да била тайната, която се криела зад гнева на дон Рикардо, Хорхе я бил узнал. Мотивът за посещението му бил съвършено ясен: знаел, че именно Микел е помогнал на Жулиан да избяга. Казал му, че с приятелството им е свършено, че не иска да го вижда повече и даже заплашил, че ще го убие, ако разкаже на някого онова, което Хорхе му бил разкрил преди две седмици.
Няколко седмици по-късно Микел получил писмо с фалшиво име, пратено от Париж според уговорката. В него Жулиан му пращал адреса си, казвал, че е добре и тъгува за него, и разпитвал за майка си и Пенелопе. Прилагал и едно писмо, адресирано до Пенелопе, което Микел трябвало да пусне от Барселона — първото от безброй писма, които тя никога нямало да прочете. Микел благоразумно изчакал да минат няколко месеца. Пишел на Жулиан веднъж седмично, като споменавал само онова, което му се струвало подходящо, сиреч почти нищо. Жулиан на свой ред му говорел за Париж, за трудностите, които произлезли от всичко това, за своята самота и отчаяние. Микел му изпращал пари, книги и приятелска подкрепа. Във всяко свое писмо Жулиан прилагал и друго, предназначено за Пенелопе. Микел й ги пращал от различни пощенски станции, макар и да знаел, че е безполезно. В писмата си Жулиан неспирно разпитвал за нея, но Микел не можел да му разкаже нищо. Знаел от Хасинта, че Пенелопе не е излизала от къщата на Авенида дел Тибидабо, откак баща й я заключил в стаята на третия етаж.
Една нощ Хорхе Алдая го причакал в тъмното на две пресечки от дома му. „Дошъл си да ме убиеш ли?“ — попитал Микел. Хорхе заявил, че е дошъл да направи една услуга на него и на приятеля му Жулиан. Връчил му едно писмо и го посъветвал да се погрижи то да стигне до Жулиан, където и да се криел. „За доброто на всички“ — отсякъл Хорхе. Пликът съдържал лист хартия, изписан собственоръчно от Пенелопе Алдая.
Скъпи Жулиан,
Пиша ти това, за да те известя за предстоящата си сватба и да те помоля да не ми пишеш повече, да ме забравиш и да изградиш живота си отново. Не ти се сърдя за нищо, но няма да съм искрена, ако не ти призная, че никога не съм те обичала и никога не бих могла да те обикна. Желая ти всичко най-хубаво, където и да се намираш.
Микел прочел и препрочел това писмо хиляди пъти. Почеркът несъмнено бил на Пенелопе, но той дори за миг не повярвал, че тя е написала тези редове по своя воля. „… Където и да се намираш“. Пенелопе отлично знаела къде е Жулиан: в Париж, където я очаквал. Ако се преструвала, че не знае местонахождението му, то очевидно било, за да го предпази — така разсъждавал Микел. По същата причина той не проумявал какво би могло да я накара да напише такова писмо. С какво друго можел да я заплаши дон Рикардо, който и без това месеци наред я държал заключена в онази стая като затворничка? Та Пенелопе по-добре от всеки друг знаела, че това писмо щяло да се забие като напоен с отрова кинжал в сърцето на Жулиан: момче на деветнайсет години, изгубено в далечен и враждебен град, изоставено от всички, оцеляващо само благодарение на напразните си надежди, че някога ще я види отново. От какво искала да го предпази тя, като го отблъсквала така решително? След дълъг размисъл Микел решил да не изпраща писмото — не и преди да е разбрал какъв мотив се крие зад него. Без основателна причина нямало да е неговата ръка онази, която щяла да забие кинжала в душата на приятеля му.