— Може пък да сте се заблуждавали.
— Не се обиждайте, но още сте много млад и знаете за жените толкова, колкото аз знам да правя пасти от марципан.
— Не е лъжа — съгласих се аз. — А какво стана с книгите, които дъщеря ви отнесе от склада?
— Те са тук.
— Тук?
— А според вас откъде се е взела тази книга, която открихте в деня, когато ви доведе баща ви?
— Не разбирам.
Ами всъщност е доста просто. Една нощ, броени дни след пожара в склада на Кабестани, дъщеря ми Нурия се появи тук. Беше притеснена. Каза, че някой я следял и се бояла, че тъй нареченият Кубер иска да сложи ръка на книгите, за да ги унищожи. Нурия сподели, че е дошла да скрие книгите на Каракс. Влезе в голямата зала и ги скри в лабиринта от рафтове, като човек, който заравя съкровище. Не я попитах къде ги е оставила, пък и тя не ми каза. Преди да си отиде, рече, че щом успее да намери Каракс, ще се върне за тях. Стори ми се, че още е влюбена в него, но си премълчах. Попитах я дали го е виждала наскоро, дали знае нещо за него. Отвърна, че от месеци нямала никаква вест, всъщност откакто й изпратил окончателните корекции на ръкописа на последната си книга от Париж. Не бих могъл да кажа дали ме излъга. Зная само, че оттогава Нурия никога вече не получи вест от Каракс и книгите си останаха тук да събират прах.
— Мислите ли, че дъщеря ви би се съгласила да разговаря с мен за всичко това?
— Вероятно да, но не зная дали ще може да ви каже нещо, което вашият покорен слуга да не ви е казал вече. Имайте предвид, че много вода изтече оттогава. И истината е, че с нея не се погаждаме толкова добре, колкото бих искал. Виждаме се веднъж месечно. Обядваме наблизо и после тя си отива, както е дошла. Зная, че преди години се омъжи за едно добро момче — журналист и, право да си кажа, малко вятърничав, от ония, дето все се набъркват в разни политически интриги, но иначе добър по душа. Сключи граждански брак, без да кани никого. Аз научих месец по-късно. Никога не ме е запознавала със съпруга си. Микел му е името, или нещо подобно. Предполагам, че тя не се гордее особено с баща си, и не я виня. Сега вече е друга жена. Представете си, научи се даже да плете и ми казват, че е престанала да се облича като Симон дьо Бовоар. Скоро навярно ще науча, че съм станал дядо. От години дъщеря ми работи вкъщи като преводачка от френски и италиански. Наистина, не зная откъде го извади тоя талант — със сигурност не от баща си. Дайте да ви напиша адреса й, макар че не знам дали е особено добра идея да й кажете, че ви пращам аз.
Исаак надраска нещо в полето на страница от стар вестник и ми подаде изрезката.
— Благодаря ви. Никога не се знае, може би тя ще си спомни нещо…
Той се усмихна с известна тъга.
— Като малка помнеше всичко. Всичко. После децата порастват и вече не знаеш нито какво мислят, нито какво чувстват. И така трябва да бъде, предполагам. Не разправяйте на Нурия какво съм споделил с вас, а? Нека казаното тук да си остане между нас.
— Бъдете спокоен. Смятате ли, че тя още мисли за Каракс?
Исаак изпусна дълга въздишка и сведе поглед.
— Знам ли. Нямам представа дали наистина го е обичала. Тия работи всеки си ги къта в сърцето, а тя сега е омъжена жена. Аз на вашите години имах една годеница, Тересита Боадас се казваше, която шиеше престилки в текстилната фабрика „Сантамария“ на улица „Комерсио“. Тя беше на шестнайсет, с две години по-малка от мен, и беше първата жена, в която се влюбих. Хич не ме гледайте така, знам какво си мислите вие, младите — че старците никога не сме се влюбвали. Бащата на Тересита имаше количка за лед на пазара Борне и беше ням по рождение. Хабер си нямате каква уплаха преживях в деня, когато му поисках разрешение да се оженя за дъщеря му, а той пет минути стоя вторачен в мен, без да обели дума и с кирката за лед в ръка. Две години пестих, за да купя венчална халка, когато Тересита се разболя. Прихванала нещо в цеха, тъй ми рече. За шест месеца угасна от туберкулоза. Още си спомням как стенеше немият в деня, когато я погребахме в гробището на Пуебло Нуево.
Исаак потъна в дълбоко мълчание. Не смеех даже да дишам. След малко вдигна поглед и ми се усмихна.
— И таз добра, че това беше преди петдесет и пет години. Но ако трябва да съм искрен, и ден не минава, в който да не си спомня за нея, за разходките ни до руините от Световното Изложение през 1888 г. и за смеха й, когато й четях стихотворенията, които пишех в задната стая на бакалницата за колбаси и колониални стоки на чичо ми Леополдо. Спомням си даже лицето на една циганка, която ни гледа на ръка на плажа Богател и предрече, че ще си останем завинаги заедно. В известен смисъл това не бе лъжа. Тъй че какво да ви кажа? Да, мисля, че Нурия още си спомня за този мъж, макар и да не го споменава. И тъкмо това никога няма да простя на Каракс. Вие сте още много млад, но аз знам как боли от тия неща. Ако искате да знаете мнението ми, Каракс беше крадец на сърца и отнесе сърцето на дъщеря ми или в гроба, или в пъкъла. Само за едно ви моля, в случай че я видите и разговаряте с нея: да ми кажете как е тя. Разберете дали е щастлива — и дали е простила на баща си.