— Добро утро — промълви той, гасейки цигарата в един пепелник, препълнен с наполовина изпушени угарки.
Гледах го и не ми идваше наум какво да кажа. Неговият поглед оставаше скрит, тъй като стоеше срещу светлината.
— Клара се обади няколко пъти снощи, час или два след като ти излезе — рече той. — Стори ми се много загрижена. Остави съобщение да й се обадиш, независимо колко е часът.
— Не мисля повече да се виждам с Клара или да разговарям с нея — отвърнах.
Баща ми само кимна мълчаливо. Отпуснах се в един от столовете на трапезарията. Не смеех да вдигна поглед.
— Ще ми кажеш ли къде беше?
— Обикалях насам-натам.
— Изплаши ме до смърт.
В гласа му нямаше гняв, нито дори упрек, единствено умора.
— Знам. И съжалявам — отговорих аз.
— Какво е станало с лицето ти?
— Подхлъзнах се в дъжда и паднах.
— Тоя дъжд трябва да е имал добро дясно кроше. Сложи си нещо на лицето.
— А, това е дреболия. Дори не го усещам — излъгах. — Имам нужда само да се наспя. Направо съм капнал.
— Преди да си легнеш, поне си отвори подаръка — рече баща ми.
Посочи увития в целофан пакет, който бе оставил снощи на масата в трапезарията. Поколебах се за миг. Баща ми кимна. Взех пакета и го претеглих на ръка. После му го подадох, без да го отворя.
— Най-добре ще е да го върнеш в магазина. Не заслужавам никакъв подарък.
— Подаръците се правят за удоволствие на даряващия, а не заради заслугите на получаващия — отвърна баща ми. — Пък и вече не може да се върне. Хайде, отвори го.
Скъсах грижливо увитата опаковка в утринния здрач. Пакетът съдържаше кутийка от гравирано, лъскаво дърво с позлатени нитове. Усмивката ми грейна още преди да я отворя. Разтвори се с изящен звук, досущ като часовников механизъм. Отвътре кутийката бе облицована с тъмносиньо кадифе. Прочутата „Монблан Майщерщюк“ на Виктор Юго почиваше в центъра й с ослепително сияние. Взех я в ръце и я разгледах на светлината, която идваше от балкона. Върху златната щипка на запушалката й бе гравиран един надпис:
Даниел Семпере, 1950
Зинал от изумление, погледнах към баща си. Мисля, че никога не го бях виждал тъй щастлив, както ми се стори в онзи миг. Без излишни приказки той стана от креслото и силно ме прегърна. Усетих, че гърлото ми се свива и по липса на подходящи думи направо си глътнах езика.
Непоправим образ
1951–1953
11
През онази година есента покри Барселона с пелерина от окапала шума, която кръжеше из улиците като захвърлена змийска кожа. Споменът за онази далечна нощ, когато навърших шестнайсет, бе охладил мислите ми, или може би животът бе решил да ми отпусне година, в която да си отдъхна от моите комични терзания, за да започна да съзрявам. С изненада установих, че почти не мисля за Клара Барсело, за Жулиан Каракс или за онзи урод без лице, който миришеше на изгоряла хартия и се обявяваше за герой, излязъл от страниците на книга. Когато дойде ноември, вече бях живял цял месец трезво и разсъдливо, без да се доближа ни веднъж до Пласа Реал и да чакам като просяк да зърна Клара на прозореца. Заслугата за това, трябва да призная, не беше изцяло моя. Търговията с книгите се беше оживила и с баща ми не смогвахме да се отървем от работа.
— Както сме я подкарали, ще трябва да наемем още един човек, за да ни помага в търсенето на поръчките — отбеляза баща ми. — Нужен ни е някои много специален тип — наполовина детектив, наполовина поет, които да не взима скъпо и да не се плаши от невъзможни мисии.
— Струва ми се, че познавам един подходящ кандидат — отвърнах аз.
Намерих Фермин Ромеро де Торес на обичайното му място под сводовете на улица „Фернандо“. Просякът тъкмо се опитваше да сглоби първата страница на понеделнишкия вестник от парчета, измъкнати от боклукчийска кофа. Водещата новина за деня възхваляваше общественото строителство и благоустройство.
— Мили Боже! Още един язовир? — чух го да възклицава. — Тия фашисти накрая ще превърнат всички ни в народ от монахини и жаби.
— Добър ден — меко се обадих аз. — Помните ли ме?
Просякът вдигна поглед и след миг лицето му се озари от широка усмивка.
— Хей, да не ме лъжат очите ми? Как я карате, приятелю? Нали ще пийнете глътчица червено вино?