— Знаете ли коя беше стаята на Жулиан?
— Първата врата е на главната спалня. Втората е на една по-малка стая. Тази ще да е, според мен.
Тръгнах по коридора. Боята по стените се лющеше на парцали. Вратата на банята в дъното беше открехната. Едно лице ме наблюдаваше от огледалото. Може да е било моето или пък на сестрата, която живеела в огледалата на апартамента. Опитах се да отворя втората врата.
— Заключена е — казах.
Портиерката смаяно ме изгледа.
— Тези врати нямат ключалки — промълви тя.
— Тази тук има.
— Ами навярно старецът е наредил да я поставят, защото в другите апартаменти…
Погледнах надолу и забелязах, че следата от стъпки в прахта водеше до заключената врата.
— Някой е влизал в стаята — рекох. — И то наскоро.
— Не ме плашете! — възкликна портиерката.
Приближих се до другата врата. Тя нямаше ключалка и когато я побутнах, поддаде с ръждив стон. В средата на стаята почиваше един стар и неоправен креват с балдахин. Чаршафите бяха пожълтели като савани. Над леглото се мъдреше разпятие. Имаше и скрин с малко огледало, леген, кана и стол. До стената стоеше шкаф с открехната вратичка. Заобиколих кревата, за да стигна до нощна масичка, покрита със стъкло, под което бяха пъхнати снимки на предшественици, погребални известия и лотарийни билети. Върху масичката бяха сложени гравирана дървена музикална кутия и джобен часовник със стрелки, замръзнали завинаги на пет и двайсет. Опитах се да навия музикалната кутия, но мелодията секна след шест ноти. Отворих чекмеджето на нощната масичка и намерих празен калъф за очила, нокторезачка, плоско джобно шишенце и медальон на Дева Мария от Лурд. Това бе всичко.
— Все някъде трябва да има ключ от онази стая — казах аз.
— Сигурно е при управителя. Вижте, май ще е най-добре да си вървим и…
Изведнъж погледът ми падна върху музикалната кутия. Повдигнах капака й и вътре открих позлатен ключ, който блокираше механизма. Взех го и музикалната кутия отново поде звънливата си песен. Разпознах една мелодия от Равел.
— Това трябва да е ключът — усмихнах се аз на портиерката.
— Чуйте, щом вратата е била заключена, значи си има някаква причина. Па макар и да е само от уважение към паметта на…
— Ако предпочитате, може да ме изчакате долу във вашия апартамент, доня Аурора.
— Ех, какъв сте дявол. Хайде, отворете я, че да мирясате най-сетне.
16
Струя студен въздух изсвири през отвора на ключалката и облиза пръстите ми, докато пъхах ключа в нея. Господин Фортуни бе наредил да поставят на вратата на незаетата стая на сина му солидна ключалка, която по размер бе три пъти колкото онази на външната врата. Доня Аурора ме гледаше с известно опасение, сякаш бяхме на път да отворим кутията на Пандора.
— Тази стая към улицата ли гледа? — попитах аз.
Портиерката поклати глава.
— Има само едно малко прозорче, отдушник, който гледа към двора.
Бутнах вратата навътре. Пред нас се откри непроницаем кладенец от мрак. Оскъдната светлина зад нас ни изпревари като смътен зрак, който едва одраска сенките. Прозорецът, който надничаше към двора, бе закрит от страниците на пожълтял вестник. Скъсах ги и тънък като игла лъч мъглява светлина проби тъмата.
— Иисусе, Богородице и свети Йосифе — измънка портиерката до мен.
Цялата стая гъмжеше от разпятия. Полюляваха се на въженца, окачени на тавана, и покриваха стените, към които бяха заковани с гвоздеи. Бяха десетки. Човек можеше да ги долови във всяко кътче, издълбани с нож по дървените мебели, начегъртани по плочките на пода, нарисувани с червена боя по огледалата. Дирята от стъпки, които стигаха до прага на стаята, можеше да се проследи в праха покрай леглото, оголено чак до пружината — скелет от тел и проядено от червеи дърво. В единия край на спалнята, точно под прозореца, имаше писалище със сгъваем капак, който бе затворен и увенчан с три метални разпятия. Отворих го предпазливо. По сглобките на дървените му части нямаше прах, което ме накара да заключа, че писалището е било отваряно неотдавна. То имаше шест чекмеджета. Ключалките им бяха разбити. Прегледах ги — празни до едно.