— Ще го имам предвид. Засега искам да узная чия е една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана. Кутия №2321. И, ако е възможно да се разбере, интересувам се кой прибира писмата, които пристигат там. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?
Фермин отбеляза номера с химикалка на стъпалото си, точно под чорапа.
— Фасулска работа. На мен никое обществено учреждение не може да ми устои. Дайте ми няколко дни и ще ви предоставя пълен отчет.
— Разбрахме се — на баща ми нито дума, нали?
— Нямайте грижа, ще мълча като сфинкса на Хеопс.
— Благодаря ви. А сега вървете и приятно прекарване!
Сбогувах се с войнишки поздрав и го видях да тръгва, напет като петел, поел към курника. Не бяха минали и пет минути, когато камбанките на вратата звъннаха и ме накараха да вдигна поглед от колонките с цифри и драсканици. Току-що бе влязъл някакъв тип, скрит зад сив шлифер и филцова шапка. Имаше мустаци, тънки като молив, и сини очи със стъклен поглед. Усмихваше се като продавач, фалшиво и пресилено. Съжалих, че Фермин го няма, защото той умееше ловко да отпраща амбулантните търговци на камфор и вехтории, които от време на време се вмъкваха в книжарницата. Посетителят ми отправи мазната си, изкуствена усмивка, като взе напосоки един том от оставения близо до входа куп книги, които трябваше да бъдат подредени и оценени. С целия си вид излъчваше презрение към всичко, което се изпречваше пред погледа му. Няма да ми продадеш и „добър ден“, помислих си аз.
— Много думи, а? — рече той.
— Това е книга, а в книгите обикновено има доста думи. Какво мога да направя за вас, господине?
Мъжът върна книгата на мястото й и кимна равнодушно, без да обръща внимание на въпроса ми.
— Казвам ви, четенето е за хора, които имат много време и се чудят какво да правят. Като жените. А онези, които трябва да работят, нямат време за приказки. В тоя живот човек трябва здравата да бъхти, не мислите ли?
— Това е просто едно мнение. Нещо конкретно ли търсите?
— Не е мнение, а факт. Това й е лошото на тая страна, че никой не ще да работи. Много безделници се навъдиха, не мислите ли?
— Не зная, господине. Може и така да е. Тук, както виждате, само продаваме книги.
Мъжът се приближи до щанда; очите му се стрелкаха из дюкяна и от време на време срещаха погледа ми. Външността и маниерите му ми изглеждаха смътно познати, макар че не можех да определя откъде. Нещо у него напомняше фигурите от старинните карти за игра или за гадаене, персонаж, изскочил направо от гравюра на старопечатна книга. Видът му бе едновременно мрачен и пламенен, като някакво проклятие, пременено с най-хубавите си неделни дрехи.
— Ако ми кажете с какво мога да ви бъда полезен…
— По-скоро аз бих ви направил услуга. Вие ли сте собственик на тази фирма?
— Не, баща ми е собственикът.
— А името е…?
— Кое име, моето или на баща ми?
Мъжът ми отправи саркастична усмивка. Няма що, голям веселяк, помислих си аз.
— Значи да разбирам, че надписът „Семпере и син“ се отнася и за двама ви?
— Много сте проницателен. Мога ли да попитам каква е причината за посещението ви, щом не се интересувате от книги?
— Причината е да ви предупредя — от чиста куртоазия. Достигна до вниманието ми, че си имате вземане-даване с пропаднали хора, в частност хомосексуалисти и престъпници.
Изгледах го смаян.
— Моля?
Мъжът впи поглед в мен.
— Говоря за педеруги и крадци. Не ми казвайте, че не знаете за какво става дума.
— Боя се, че нямам ни най-малка представа, нито имам някакъв интерес да продължавам да ви слушам.
Мъжът кимна с враждебно и сърдито изражение.
— Ами тогава ще трябва просто да ме потърпите. Предполагам, че сте наясно с деянията на гражданина Федерико Флавиа.
— Дон Федерико е кварталният часовникар и е чудесен човек. Дълбоко се съмнявам, че е престъпник.
— Говорех за обратни. Известно ми е, че тоя педал посещава вашия дюкян, вероятно за да купува сантиментални романчета и порнография.
— А мога ли да попитам вас какво ви засяга това?
Вместо отговор той извади портфейла си и го постави разтворен върху тезгяха. Разпознах зацапана полицейска карта за самоличност със снимка на мъжа, на която изглеждаше малко по-млад. Прочетох текста дотам, докъдето пишеше „Главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро Алмунис“.