Отдръпнах се малко назад, а после заобиколих, за да огледам нужното крило на сградата. Оттам една от кулите на имението се виждаше по-добре. В същия миг зърнах с ъгълчето на окото си силуета на мършав мъж със син работен комбинезон, размахващ голяма метла, с която атакуваше шумата по паважа. Той ме наблюдаваше с известно подозрение; предположих, че е пазач на някое от съседните имения. Усмихнах му се така, както умее само човек, който е прекарал дълги часове зад тезгях.
— Добро утро — сърдечно подех аз. — Знаете ли дали домът на Алдая е затворен от дълго време?
Човечецът ме изгледа така, сякаш го бях попитал за квадратурата на кръга. Докосна брадичката си с пожълтели пръсти, които издаваха слабост към цигарите „Селтас“ без филтър. Съжалих, че нямам у себе си пакет тютюн, с който да спечеля благоразположението му. Затършувах в джобовете на сакото си, за да видя дали случайно няма да намеря подходящ армаган.
— Поне от двайсет или двайсет и пет години, и дано така да си остане — отвърна пазачът с безизразния, хрисим тон на хората, приучени с груба сила да служат и да се подчиняват.
— Отдавна ли сте тук?
Човечецът кимна.
— Вашият покорен слуга от 1920 г. работи тук при господата Миравел.
— Вероятно нямате представа какво е станало със семейство Алдая, нали?
— Е, сигурно знаете, че изгубиха много по време на Републиката — отвърна той. — Който сее раздори… Малкото, което знам, съм го чул в дома на Миравел — те на времето са били приятели на семейството. Мисля, че най-големият син, Хорхе, отиде в странство, в Аржентина. Изглежда, че са имали фабрики там. Много богати хора, такива никога не падат по гръб. Случайно да ви се намира някоя цигара?
— Съжалявам, но мога да ви предложа само един сладкиш „Сугус“ — доказано е, че в тях се съдържа толкова никотин, колкото в пура „Монтекристо“, а освен това са бъкани с витамини.
Пазачът недоверчиво свъси вежди, но все пак прие. Връчих му лимоновия „Сугус“, който Фермин ми бе дал преди цяла вечност и който открих в една гънка на подплатата на джоба си. Надявах се само да не се е развалил.
— Бива го — отсъди пазачът, смучейки лепкавия като гума сладкиш.
— В момента дъвчете гордостта на националната сладкарска индустрия. Самият Генералисимус ги гълта като захаросани бадеми. Кажете, впрочем, някога да сте чували да се говори за дъщерята на семейство Алдая, за Пенелопе?
Пазачът се подпря на метлата си и заприлича на „Мислителя“ на Роден, само че в изправена поза.
— Май сте се объркали нещо. Алдая нямаха дъщери. Децата им бяха все момчета.
— Сигурен ли сте? Зная, че около 1919 г. в този дом е живяла девойка на име Пенелопе Алдая, която вероятно е била сестра на Хорхе.
— Може и така да е било, но нали ви казах, че съм тук от ’20-та година насам.
— Ами този имот? На кого принадлежи сега?
— Доколкото зная, все още е обявен за продан, макар че се говореше да го съборят и да построят училище на негово място. Честно казано, това е най-доброто, което могат да направят. Да го сринат до основи.
— Защо говорите така?
Пазачът ме изгледа с поверително изражение. Когато се усмихна, забелязах, че му липсват най-малко четири горни зъба.
— Тия хора, Алдая де. Мътна им е била работата, нали знаете какви приказки се носят.
— Боя се, че не. Какво разправят хората за тях?