— В такъв случай какво мислите, че е станало? Защо Каракс се е върнал в Барселона?
Тя тъжно се усмихна.
— И аз си задавам този въпрос вече седемнайсет години.
Нурия Монфорт си запали още една цигара. Предложи и на мен. Отказах, въпреки че се изкушавах да приема.
— Все пак сигурно си имате някаква теория? — предположих аз.
— Зная само, че през лятото на 1936 г., малко след като избухна войната, един служител на градската морга се обади в издателството, за да съобщи, че преди три дена са им докарали трупа на Жулиан Каракс. Бил открит мъртъв в някаква уличка на квартал Равал, облечен в дрипи и с куршум в сърцето. Имал у себе си една книга — екземпляр от „Сянката на вятъра“ — и паспорт. Печатът показвал, че е прекосил френската граница месец по-рано. Къде е бил през този отрязък от време, никой не знае. Полицията се свързала с баща му, но той отказал да се погрижи за тялото, като заявил, че няма син. След като изтекли два дена, през които никой не потърсил трупа, той бил заровен в общ гроб в гробището Монжуик. Не можах даже да му занеса цветя, защото никой не бе в състояние да ми каже точно къде е погребан. Служителят на моргата, който запазил книгата, открита в сакото на Жулиан, се сетил да позвъни в издателство „Кабестани“ няколко дена по-късно. Така узнах какво се е случило. Умът ми не го побираше. Ако Жулиан изобщо е имал в Барселона някого, към когото да се обърне, то това бях аз или, в краен случай, господин Кабестани. Ние бяхме единствените му приятели, ала той така и не ни съобщи, че се е върнал. Научихме, че е пристигнал в Барселона едва след смъртта му…
— Успяхте ли да откриете още нещо, след като получихте известието?
— Не. Това бяха първите месеци на войната и Жулиан съвсем не беше единственият безследно изчезнал. Никой вече не говори за това, но има множество безименни гробове като неговия. Да разпитваш бе все едно да си блъскаш главата в стената. С помощта на господин Кабестани, който по това време вече беше много болен, подадох оплакване в полицията и използвах всички възможни връзки. Единственият резултат от това бе посещението на един млад инспектор — зловещ и арогантен тип, който ми каза, че ще е най-добре да не задавам повече въпроси и да се постарая да възприема едно по-положително отношение, защото нашата страна била в разгара на кръстоносен поход. Точно такива бяха думите му. Казваше се Фумеро, само това си спомням. Сега като че ли е станал важна клечка. Често го споменават във вестниците. Може би и вие сте чували за него.
Преглътнах с мъка.
— Бегло.
— Повече не чух нищо за Жулиан — до момента, когато някакъв тип се свърза с издателството и пожела да закупи всички екземпляри от романите на Каракс, които бяха останали в склада ни.
— Лаин Кубер.
Нурия Монфорт кимна.
— Имате ли някаква представа кой беше този човек?
— Подозирам нещо, но не съм сигурна. През март 1936 г. — спомням си месеца, защото тогава тъкмо подготвяхме изданието на „Сянката на вятъра“ — някой се обади в издателството да пита за адреса на Жулиан. Каза, че му бил стар приятел и искал да го посети в Париж. Да му устрои изненада. Свързаха го с мен и аз му казах, че не съм упълномощена да давам такава информация.
— Той каза ли си името?
— Някой си Хорхе.
— Хорхе Алдая?
— Възможно е. Жулиан ми го бе споменавал неведнъж. Струва ми се, че бяха учили заедно в училището „Сан Габриел“ и Жулиан понякога говореше за него, сякаш е бил най-добрият му приятел.
— Знаехте ли, че Хорхе Алдая е бил брат на Пенелопе?
Нурия Монфорт се намръщи. Изглеждаше объркана.
— Дадохте ли на Алдая адреса на Жулиан в Париж? — попитах аз.
— Не. Имах някакво лошо предчувствие.
— А той как реагира?
— Присмя ми се, каза, че щял да го научи по някакъв друг начин, и затвори слушалката.
Нещо като че ли я глождеше. Започнах да подозирам накъде ще отиде разговорът ни.
— Все пак отново получихте вести от него, нали?
Тя кимна нервно.
— Както тъкмо ви разправях, малко след изчезването на Жулиан онзи човек се появи в издателство „Кабестани“. По това време господин Кабестани вече не бе в състояние да работи и най-големият му син се бе нагърбил с фирмата. Посетителят, Лаин Кубер, предложи да закупи цялата останала наличност от романите на Жулиан. Помислих си, че навярно става дума за някаква безвкусна шега. Лаин Кубер беше персонаж от „Сянката на вятъра“.