— Дяволът.
Нурия Монфорт кимна.
— Вие всъщност успяхте ли да видите този Лаин Кубер?
Тя поклати глава и запали третата си цигара.
— Не. Чух обаче част от разговора му със сина в кабинета на господин Кабестани.
Изречението някак остана да виси във въздуха, сякаш тя се боеше да го завърши или не знаеше точно как да го направи. Цигарата трепереше между пръстите й.
— Неговият глас — рече тя. — Това бе гласът на човека, който се обади по телефона и се представи като Хорхе Алдая. Синът на Кабестани, нагъл глупак, се опита да му измъкне по-голяма сума. Така нареченият Кубер каза, че трябва да обмисли офертата. Същата нощ складът на издателството в Пуебло Нуево бе подпален и книгите на Жулиан изгоряха с него.
— С изключение на онези, които вие сте спасили и сте скрили в Гробището на забравените книги.
— Точно така.
— Имате ли някаква идея защо някой би искал да изгори всички книги на Жулиан Каракс?
— Защо изобщо се горят книги? От глупост, от невежество, от омраза… един Господ знае.
— И все пак какво мислите вие? — настоях аз.
— Жулиан живееше в книгите си. Трупът, озовал се в моргата, бе само една част от него. Душата му е в неговите истории. Веднъж го попитах от кого черпи вдъхновение, за да създава героите си, и той ми отговори: от никого. Всичките му герои представлявали самия него.
— Значи ако някой е искал да го унищожи, би трябвало да унищожи тези истории и тези герои, нали така?
На лицето й отново се появи обезсърчената усмивка — израз на поражение и умора.
— Напомняте ми Жулиан — рече тя. — Преди да изгуби вярата си.
— Вярата си в какво?
— Във всичко.
Приближи се в сумрака и улови ръката ми. Мълчаливо помилва дланта ми, сякаш искаше да разчете линиите на кожата ми. Ръката ми се разтрепери от докосването й. Улових се, че мислено проследявам контурите на тялото й под старите, взети назаем дрехи. Желаех да я докосна, да усетя пулса, който пламтеше под кожата й. Погледите ни се бяха срещнали и аз чувствах с абсолютна сигурност, че тя знае какво си мисля. Усещах, че е по-самотна от когато и да било. Вдигнах очи и срещнах нейния спокоен, открит поглед.
— Жулиан умря сам, убеден, че никой няма да си спомни за него или за книгите му и че животът му е бил без значение — рече тя. — Щеше да му е приятно да знае, че някой е пожелал да го опази жив, че го е помнел. Често казваше, че съществуваме само докато някой си спомня за нас.
Обзе ме почти болезнено желание да целуна тази жена, страст, каквато не бях изпитвал дотогава, дори когато извиквах в мислите си призрака на Клара Барсело. Тя отгатна това по погледа ми.
— Късно е, Даниел, май е време да си вървите — промълви.
Част от мен желаеше да остане, да се изгуби в странната интимност на полумрака с тази непозната и да я слуша как разправя, че моите жестове и мълчания й напомнят за Жулиан Каракс.
— Да — смотолевих аз.
Тя кимна безмълвно и ме изпрати до прага. Коридорът ми се видя безкраен. Сетне ми отвори вратата и излезе на площадката.
— Ако видите баща ми, кажете му, че съм добре. Излъжете го.
Сбогувах се полугласно, като й благодарих за отделеното време и вежливо протегнах ръка. Нурия Монфорт пренебрегна този формален жест. Тя сложи ръце на раменете ми, наведе се и ме целуна по бузата. Гледахме се мълчаливо и този път се осмелих да потърся устните й, почти разтреперан. Стори ми се, че те леко се разтвориха и че пръстите й потърсиха лицето ми. В последния момент Нурия Монфорт се отдръпна и сведе очи.
— Мисля, че ще е най-добре да си вървите, Даниел — прошепна тя.
Стори ми се, че ще се разплаче, но преди да смогна да кажа нещо, затвори вратата. Останах на площадката; неподвижен, усещах присъствието й от другата страна и се питах какво ли е станало вътре. Отсреща шпионката на вратата на съседката примигваше. Махнах й с ръка за поздрав и се спуснах по стълбите. Когато излязох на улицата, дълбоко в душата си все още усещах лицето, гласа и уханието на Нурия Монфорт. Носех със себе си допира на устните й и диханието й върху кожата си, докато вървях из улиците, пълни с безлични хора, наизлезли от кантори и магазини. Когато излязох на улица „Кануда“, ме връхлетя един леден вятър, който проряза околната глъч. Приветствах с благодарност студения въздух по лицето си и поех към университета. Пресякох Рамблас, проправих си път към улица „Талерс“ и се изгубих в нейния тесен каньон от сенки, ала все още се чувствах впримчен в онази тъмна трапезария, в която сега си представях как Нурия Монфорт седи сама в здрача и безмълвно подрежда своите моливи, папки и спомени — с очи, отровени от сълзи.