— За книги?
— За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра.
— Това звучи като резюме от обложката на евтин роман, Даниел.
— Вероятно защото работя в книжарница и съм виждал твърде много книги. Само че става дума за истинска история и това е толкова сигурно, колкото факта, че тоя хляб, дето са ни го поднесли, е поне отпреди три дни. И като всички истински истории и тази започва и завършва в гробище, само че не такова гробище, каквото си представяш.
Тя се усмихна като дете, на което са обещали гатанка или някакъв фокус.
— Цялата съм слух.
Пресуших погледната си глътка кафе и няколко мига я гледах мълчаливо. Мислех си как силно желая да се изгубя в тези изплъзващи се очи, някак прозрачни и празни. Мислех си за самотата, която щеше да ме връхлети тази нощ след раздялата с нея, щом изчерпех всичките си трикове и истории, с които бих могъл да я задържа по-дълго. Мислех си колко малко мога да й предложа и колко много искам да получа от нея.
— Направо чувам как мозъкът ти щрака, Даниел — рече тя. — Какво кроиш?
Подхванах разказа си от онова далечно утро, когато се събудих, без да мога да си спомня лицето на майка ми, и спрях чак когато в паметта ми изплува светът от сенки, който бях доловил по-рано през деня в дома на Нурия Монфорт. Беа ме слушаше безмълвно, с едно внимание, което не издаваше никакви преценки и догадки. Разказах й за първото си посещение в Гробището на забравените книги и за нощта, в която четох „Сянката на вятъра“ до зори. Разказах й за срещата си с човека без лице и за писмото, подписано от Пенелопе Алдая, което винаги носех със себе си, без сам да зная защо. Говорих и за това, че никога не ми се бе удало да целуна Клара Барсело, нито която и да е; споменах и как ръцете ми се разтрепериха, когато почувствах допира от устните на Нурия Монфорт до кожата ми едва преди няколко часа. Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.
— Не казвай нищо — промълви Беа. — Просто ме заведи на това място.
Вече беше непрогледна нощ, когато спряхме пред портата на Гробището на забравените книги в сенките на улица „Арко дел Театро“. Хванах мандалото във форма на дяволче и потропах три пъти. Подухваше студен вятър, напоен с мирис на въглища. Чакахме, подслонени под арката на входа. Срещнах очите на Беа, едва на сантиметри от моите. Тя се усмихваше. Скоро чухме леки стъпки, които се приближаваха към портата, и до нас достигна умореният глас на пазача.
— Кой е там? — попита Исаак.
— Даниел Семпере, Исаак.
Стори ми се, че го чух да ругае под нос. Последваха хилядите скърцания и стонове на кафкианската система от ключалки. Накрая вратата се открехна мъничко, разкривайки орловото лице на Исаак Монфорт, озарено от един светилник. Щом ме видя, пазачът въздъхна и подбели очи.
— Ама и аз защо ли питам — рече той. — Кой друг би могъл да бъде в тоя час?
Исаак бе облечен с нещо, което ми се видя като странна смесица от халат, бурнус и шинел от руската армия. Меките пантофи идеално си пасваха с карираната вълнена шапка с пискюл.
— Надявам се, че не съм ви измъкнал от леглото — рекох аз.
— Съвсем не. Тъкмо бях започнал да си казвам молитвичките…
Той изгледа Беа така, сякаш току-що бе зърнал връзка запалени пръчки динамит до нозете си.
— За ваше добро се надявам, че това не е, каквото изглежда — рече той заплашително.
— Исаак, това е моята приятелка Беатрис и с ваше разрешение бих искал да й покажа това място. Не се безпокойте, може да й се има пълно доверие.
— Семпере, виждал съм пеленачета, по-разумни от вас.
— Ще ви отнемем само минутка.
Сразен, Исаак изсумтя и огледа Беа внимателно като подозрителен полицай.
— Известно ли ви е, че се движите в компанията на един имбецил? — попита той.
Бей се усмихна вежливо.
— Започнах вече да свиквам с тази мисъл.
— Божествена невинност! Знаете ли правилата?