— Може би предпочиташ да не се виждаме повече — подхвърлих аз без особено убеждение.
— Не зная, Даниел. Нищо не зная. Ти това ли искаш?
— Не, разбира се, че не. А ти?
Беа сви рамене с вяла усмивка.
— Как мислиш? — попита тя. — Одеве те излъгах, знаеш ли? Когато бяхме в двора.
— За кое?
— За това, че не съм искала да те видя днес.
Пазачът висеше край нас с лукава усмивчица, очевидно безразличен към моите първи прощални шепоти край входна врата. За човек като него, обръгнал на такива неща, цялата сцена навярно изглеждаше банална и до болка позната.
— Не се тревожете за мен, аз не бързам — рече той. — Ще изпуша една цигарка на ъгъла, вие само ми дайте знак.
Почаках, докато пазачът се отдалечи.
— Кога ще те видя пак?
— Не зная, Даниел.
— Утре?
— Моля те, Даниел. Не зная.
Кимнах. Беа погали лицето ми.
— Сега ще е най-добре да си вървиш.
— Поне знаеш къде да ме намериш, нали?
Тя кимна.
— Ще чакам.
— Аз също.
Тръгнах си, без да откъсвам очи от нея. Нощният пазач, опитен в подобни ситуации, вече се приближаваше, за да й отвори вратата.
— Безсрамник такъв — прошепна ми той не без известно възхищение, докато минаваше край мен. — Какво парче!
Почаках, докато Беа влезе в сградата, сетне побързах да си тръгна, като поглеждах назад на всяка крачка. Бавно ме обзе абсурдната увереност, че всичко е възможно; струваше ми се, че даже безлюдните улици и враждебният вятър носят полъх на надежда. Когато стигнах до Пласа де Каталуня, забелязах ято гълъби, които се бяха струпали в самия център на площада и го покриваха като безшумно люлееща се мантия от бели пера. Мислех да ги заобиколя, но точно тогава забелязах, че вместо да отлети, ятото се отдръпва, за да ми направи път. Тръгнах полека напред, наблюдавайки как редиците на гълъбите се разделят пред мен и пак се затварят зад гърба ми. Когато стигнах до средата на площада, чух звъна на камбаните на катедралата, които отброяваха полунощ. Поспрях за миг, закотвен сред океан от сребристи птици, и си помислих, че това бе най-странният и чудесен ден в живота ми.
22
В книжарницата още светеше, когато пресякох улицата пред витрината й. Мина ми през ум, че навярно баща ми е останал до късно, за да влезе в крак с кореспонденцията си, или пък си е търсел друго оправдание да ме чака буден и да изкопчи сведения за срещата ми с Беа. Зърнах един силует, който трупаше книги на купчина, и познах сухия и нервен профил на Фермин, потънал в дълбока концентрация. Почуках на стъклото с кокалчетата на пръстите си. Фермин надникна навън, приятно изненадан, и ми направи знак да вляза през задната врата.
— Още ли работите, Фермин? Вече е ужасно късно.
— Всъщност просто убивах времето, докато стане мой ред да отида при бедния дон Федерико. Наглеждаме го на смени с Елой, оня от оптиката. Така или иначе не спя много. Два-три часа в най-добрия случай. Ама и вие не оставате по-назад, Даниел. Вече минава полунощ, от което заключавам, че срещата ви с младата дама е имала бляскав успех.
Свих рамене.
— И аз не знам, честно казано — признах.
— Пуснахте ли й ръка?
— Не.
— Добър знак. Никога не се доверявайте на момичета, които веднага се оставят да ги опипват. Но още по-малко пък на онези, които имат нужда от свещеник, за да им даде одобрението си. Доброто филе, ако простите това плътско сравнение, не е нито препечено, нито сурово. Ако ви падне сгоден случай, възползвайте се, то се знае, не бъдете прекалено скромен. Ала ако търсите нещо сериозно, като моята връзка с Бернарда, помнете това златно правило.
— Сериозни ли са нещата при вас?
— Повече от сериозни. Духовни. Ами това девойче Беатрис? Веднага се вижда, че е момиче за милиони, но тук въпросът е: дали е от тези, дето те карат да се влюбиш, или от тези, дето само предизвикват трепет във вътрешностите?
— Нямам ни най-малка представа — отвърнах. — И двете, бих казал.
— Вижте, Даниел, тая работа е като стомашното неразположение. Усещате ли нещо тук горе, в стомаха, сякаш сте глътнали тухла? Или по-скоро едно общо затопляне, като че имате треска?