— Моля ви, Фермин, не се впускайте точно сега в социалната доктрина, че ако ви чуе някое от тези кюрета, ще ни изхвърлят с ритници оттук — пресякох го аз. Бях забелязал, че двама свещеници ни наблюдават със смесица от любопитство и опасение, застанали на площадката на стълбището, което водеше към входа на училището. Запитах се дали бяха дочули нещо от разговора ни.
Един от тях се приближи с вежлива усмивка, скръстил ръце пред гърдите си като епископ. Навярно бе прехвърлил петдесетте; мършавата фигура и рядката коса му придаваха вид на граблива птица. Имаше пронизващ поглед и излъчваше аромат на свеж одеколон и нафталин.
— Добър ден. Аз съм отец Фернандо Рамос — обяви той. — С какво мога да ви бъда полезен?
Фермин му подаде ръка, която свещеникът разгледа за миг, преди да я стисне, все така скрит зад ледената си, макар и учтива усмивка.
— Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на Семпере и син. За мен е рядко удоволствие да поздравя Ваше благочестиво превъзходителство. Тук до мен е моят сътрудник и приятел Даниел, многообещаващ младеж с всепризнати християнски качества.
Отец Фернандо ни наблюдаваше, без да мигне. Идеше ми да потъна в земята.
— Удоволствието е мое, господин Ромеро де Торес — дружелюбно отвърна той. — Мога ли да попитам какво води такова изключително дуо в нашето скромно заведение?
Реших да се намеся, преди Фермин да е изтърсил друга потресаваща забележка, която да ни принуди да си плюем на петите.
— Отец Фернандо, опитваме се да открием местонахождението на двама бивши ученици на „Сан Габриел“: Хорхе Алдая и Жулиан Каракс.
Отец Фернандо сви устни и повдигна едната си вежда.
— Жулиан умря преди повече от петнайсет години, а Алдая замина за Аржентина — сухо рече той.
— Познавахте ли ги? — попита Фермин.
Свещеникът спря острия си поглед върху всеки от нас, преди да отговори.
— Бяхме съученици. Мога ли да узная защо проявявате интерес към тази работа?
Още се чудех как да отговоря на въпроса му, когато Фермин ме изпревари.
— Тъй се случи, че се озовахме във владение на редица предмети, които принадлежат или са принадлежали — защото правното тълкувание по този въпрос е донякъде неясно — на споменатите двама души.
— И какво е естеството на въпросните предмети, ако смея да попитам?
— Умолявам Ваша милост да приеме нашето мълчание, защото Бог знае, че има безброй причини да проявим добросъвестност и потайност, нямащи нищо общо с неоспоримото доверие, което заслужават Ваше превъзходителство и орденът, представляван от вас с такава доблест и благочестие — скорострелно издърдори Фермин.
Отец Фернандо явно всеки миг щеше да изпадне в шок. Реших отново да подхвана разговора, преди Фермин да си е поел дъх.
— Предметите, за които говори господин Ромеро де Торес, са от личен характер, сувенири и вещи с чисто сантиментална стойност. Това, за което бихме ви помолили, отче, стига да не ви затрудняваме прекалено, е да ни разкажете какво си спомняте за Жулиан и за Алдая от вашите ученически години.
Отец Фернандо ни гледаше все още с подозрение. За мен бе очевидно, че обясненията, които бяхме дали, не стигаха, за да оправдаят нашия интерес и да осигурят сътрудничеството му. Хвърлих отчаян поглед към Фермин, като се молех да излезе с някой ловък трик, с който да спечелим разположението на свещеника.
— Знаете ли, че приличате малко на Жулиан като млад? — попита ненадейно отец Фернандо.
Очите на Фермин светнаха. Ето на, помислих си, ще заложим всичко на тази карта.
— Колко сте проницателен, Ваше преподобие! — възкликна Фермин, като се преструваше, че е удивен. — Прозорливостта ви безжалостно разобличи нашия маскарад. Някой ден ще станете най-малкото кардинал, ако не и папа.
— За какво говорите?
— Та нима не е ясно и очевидно, Ваша светлост?
— Честно казано, не.
— Можем ли да разчитаме на тайната на изповедта?
— Намираме се в градина, не в изповедалня.
— За нас е достатъчна вашата дискретност на духовно лице.
— Имате я.
Фермин изпусна дълбока въздишка и ме погледна меланхолично.
— Даниел, не можем повече да лъжем този свят воин на Христа.