„Далече ще стигне това ваше момче, Фортунато“ — заявил Алдая, който така и не успял да запомни фамилията на шапкаря.
Ето как се изяснило, че на дон Рикардо Алдая до гуша му било дошло всички да се боят от него, да го ласкаят и да лягат в краката му като изтривалки. Той презирал подлизурковците, страхливците и всички, които проявявали някаква слабост, била тя физическа, умствена или нравствена. Когато се сблъскал с едно скромно момче, едва чирак, който имал куража и остроумието да му се присмее, Алдая решил, че наистина е улучил идеалната шапкарница и удвоил поръчката си. Същата седмица охотно идвал всеки ден, така че Жулиан да му взима мерки и да изпробва различни модели върху него. Антони Фортуни с почуда наблюдавал как този главатар на каталонското общество се залива от смях, слушайки шегите и историите на сина, който за него самия оставал непознат — та нали шапкарят не разговарял с това момче, а и то години наред не давало никакви признаци, че има чувство за хумор. В края на седмицата Алдая отвел бащата настрана, в един ъгъл на магазина, за поверителен разговор.
— Вижте, Фортунато, тоя ваш син е истински талант, а вие го държите тук да обира паяжините на това нищо и никакво дюкянче, докато пукне от скука.
— Това е добър занаят, дон Рикардо, и момчето проявява известна сръчност, макар че му липсват обноски.
— Глупости. Кое училище посещава?
— Ами кварталното училище…
— Това е фабрика за производство на черноработници. Когато човек е млад, талантът, геният, ако щете, трябва да се развива, иначе излиза от пътя и погубва онзи, който го притежава. Той има нужда от насока, от подкрепа. Разбирате ли ме, Фортунато?
— Заблуждавате се по отношение на сина ми. Че какъв гений е той? Едвам си връзва оценките по география… учителите му ми казват, че е вятърничав и няма никакви обноски, досущ като майка си, а тук поне винаги ще има почтена работа и…
— Фортунато, отегчавате ме. Още днес ще отида да се срещна с ръководството на училище „Сан Габриел“ и ще ги уведомя, че трябва да приемат сина ви в същия клас, в който е и първородният ми син Хорхе. Да сторя по-малко от това би било проява на скъперничество.
Очите на шапкаря едва не изпаднали от орбитите. Училището „Сан Габриел“ било развъдник, в който се отглеждал кайманът на висшето общество.
— Но, дон Рикардо, аз не съм в състояние да финансирам…
— Никой не иска от вас да плащате каквото и да било. За образованието на момчето ще имам грижата аз. Вие, като баща, трябва само да дадете съгласието си.
— Има си хас, разбира се, че съм съгласен, но…
— Значи няма какво повече да говорим. Стига и Жулиан да приеме, естествено.
— Той ще направи каквото му се каже, то се знае.
В този момент от разговора Жулиан се подал от задната стая с калъп за шапка в ръце.
— Дон Рикардо, когато сте готов…
— Кажи ми, Жулиан, какво ще правиш днес следобед? — попитал Алдая.
Момчето стояло и гледало ту баща си, ту индустриалеца.
— Ами ще помагам на баща ми тук, в дюкяна.
— И какво друго?
— Мислех да отида до библиотеката…
— Обичаш книгите, нали?
— Да, господине.
— Чел ли си Конрад? „Сърцето на мрака“?
— Три пъти.
Шапкарят се навъсил, напълно объркан.
— И кой е тоя Конрад, ако мога да знам?
Алдая го накарал да млъкне с един жест, който сякаш бил отработен, за да всява тишина сред събрания на акционери.