— У дома имам библиотека с четиринайсет хиляди книги, Жулиан. На младини четях много, ала сега вече не ми остава време. Като се замисля, имам три екземпляра с автографи от самия Конрад. Синът ми Хорхе и насила не може да бъде вкаран в библиотеката. Единственият човек, който разсъждава и чете в моя дом, е дъщеря ми Пенелопе, така че всички тези книги просто се похабяват. Би ли искал да ги видиш?
Жулиан кимнал, загубил дар слово. Шапкарят наблюдавал сцената с тревожно чувство, което сам не можел да определи. Споменатите имена му били непознати. Романите, както цял свят знаел, били предназначени за жените и за безделниците. „Сърцето на мрака“ му звучало най-малкото като смъртен грях.
— Фортунато, вашият син идва с мен. Искам да го запозная с моя Хорхе. Не се безпокойте, по-късно ще ви го върнем. Кажи, момче, возил ли си се някога в „Мерцедес Бенц“?
Жулиар заключил, че това ще да е името на величествената грамада, с която се придвижвал индустриалецът, и поклатил глава.
— Ами значи вече ти е време. То е като да отидеш в рая, без да се налага да умираш.
Антони Фортуни видял как отпътували с прекалено луксозното возило и когато се вгледал в сърцето си, открил там само тъга. Същата нощ, докато вечерял със Софи (която носела новите си рокля и обувки и нямала почти никакви белези и синини), се запитал в какво бил сбъркал този път. Точно когато Бог му върнал сина, Алдая му го отнел.
— Я махни тая рокля, жено, че приличаш на уличница. И повече да не съм видял това вино на масата. Другото, дето е разредено с вода, е достатъчно добро за нас. Алчността накрая ще поквари всички ни.
Жулиан никога не бил стъпвал с крак от другата страна на Авенида Диагонал. Онази линия от алеи, празни участъци и дворци, очакващи разширението на града, представлявала забранена граница. Отвъд Диагонал се простирали селца, хълмове и места, обвити в мистерия, които според легендите съдържали приказни богатства. По пътя Алдая му говорел за училището „Сан Габриел“, за нови приятели, които Жулиан никога не бил виждал, за едно бъдеще, което дотогава му изглеждало невъзможно.
— Към какво се стремиш, Жулиан? В живота, имам предвид.
— Не зная. Понякога си мисля, че бих искал да стана писател. Романист.
— Като Конрад, а? Много си млад, разбира се. Я ми кажи, банковото дело не те ли блазни?
— Не зная, господине. Истината е, че и през ум не ми е минавало. Никога не съм виждал повече от три песети накуп. Висшите финанси са загадка за мен.
Алдая се разсмял.
— Няма никаква загадка, Жулиан. Номерът е да събираш песетите не три по три, а три милиона по три милиона. Тогава никакво тайнство не важи, даже и Светата Троица.
През този следобед, докато пътувал нагоре по Авенида дел Тибидабо, Жулиан имал чувството, че минава през райските двери. От двете страни на пътя се издигали имения, които му изглеждали като катедрали. Някъде по средата на булеварда шофьорът завил и те влезли през желязната порта на един от тези домове. Начаса цяла армия от прислужници се завтекли да посрещнат господаря. Всичко, което Жулиан успял да види, била една огромна и внушителна къща на три етажа. Дотогава изобщо не подозирал, че истински хора биха могли да живеят на такова място. Оставил се да го преведат през вестибюла, прекосил една сводеста зала, от която се издигало мраморно стълбище, оградено с кадифени завеси, и най-сетне се озовал в просторна стая, чиито стени — от пода до тавана — изглеждали като безкраен килим от книги.
— Как ти се струва? — попитал Алдая.
Жулиан почти не го слушал.
— Дамиан, кажете на Хорхе незабавно да слезе в библиотеката.
Слугите, безлични и безшумни, при най-незначителната заповед от страна на господаря се разлитали да я изпълнят с ефикасността и покорството на рояк добре обучени насекоми.
— Ще имаш нужда от нов гардероб, Жулиан. На тоя свят има сума ти кретени, които съдят само по външния вид… Ще кажа на Хасинта да се погрижи за тази работа, ти не се тревожи за това. И вероятно ще е най-добре да не го споменаваш пред баща ти, за да не го притесняваме. Я, ето го и Хорхе. Хорхе, искам да се запознаеш с едно чудесно момче, което ще бъде новият ти съученик. Жулиан Форту…
— Жулиан Каракс — поправил го той.
— Жулиан Каракс — доволно повторил Алдая. — Харесва ми как звучи. Това е синът ми Хорхе.
Жулиан подал ръка и Хорхе Алдая я стиснал. Ръкувал се вяло, без особено въодушевление. Лицето му било изящно и бледо, както можело да се очаква от дете, израснало в такъв кукленски свят. Носел дрехи и обувки, които в очите на Жулиан сякаш били взети от някои роман. Погледът му излъчвал задоволеност и арогантност, презрение и захаросана вежливост. Жулиан му се усмихнал открито, прочитайки неувереност, страх и празнота под бляскавата черупка.