— И къде беше, проклет сополанко?
— Простете, майко. Загубих се.
— Че ти си загубен още от деня, в който си се родил.
След години всеки път, щом пъхнел револвера си в устата на някой затворник и дръпнел спусъка, главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро щял да си спомня деня, в който видял как главата на майка му се пръснала като зряла диня край една закусвалня в Лас Планас и не почувствал нищо, освен онази погнуса, която предизвикват мъртвите неща. Цивилната гвардия, алармирана от собственика на заведението, който бил чул изстрела, намерила момчето да седи на един камък, държейки в скута си още неизстинала ловджийска пушка. Гледало безстрастно обезглавения и покрит с насекоми труп на Мария Крапонсия, наричана още „Ивон“. Когато видял гвардейците да се приближават, Хавиер само свил рамене; цялото му лице било опръскано с кръв, сякаш бил поразен от едра шарка. По звука от риданията гвардейците открили Рамон-с-едната-топка, сгушен до едно дърво на трийсет метра по-нататък, в шубраците. Треперел като дете и от обърканите му приказки нищо не се разбирало. След дълго обмисляне лейтенантът от Цивилната гвардия обявил случая за трагичен инцидент и го отбелязал като такъв в доклада си, макар и не в съвестта си. Когато попитали момчето могат ли да направят нещо за него, Франсиско Хавиер Фумеро попитал дали може да задържи тази стара пушка, защото искал да стане войник, щом порасне…
— Добре ли се чувствате, господин Ромеро де Торес?
Внезапната поява на Фумеро в разказа на отец Фернандо Рамос ми беше смразила кръвта, но върху Фермин тя оказа още по-опустошителен ефект. Той бе прежълтял и ръцете му трепереха.
— Изведнъж ми падна кръвното — импровизира Фермин с немощен глас. — Тоя каталонски климат понякога е убийствен за нас, южняците.
— Мога ли да ви предложа чаша вода? — разтревожено попита свещеникът.
— Стига да не затрудня Ваша светлост. И може би някое шоколадче, заради глюкозата, нали разбирате…
Свещеникът му наля чаша вода, която Фермин жадно пресуши.
— Имам само евкалиптови бонбончета. Ще свършат ли работа?
— Бог да ви поживи.
Фермин погълна шепа бонбончета и след малко като че ли възвърна обичайната си бледност.
— Онова момче, синът на портиера, който героично изгубил скротума си, докато бранел колониите — сигурен ли сте, че се казваше Фумеро, Франсиско Хавиер Фумеро?
— Абсолютно. Може би го познавате?
— Не — отвърнахме и двамата в един глас.
Отец Фернандо се намръщи.
— Всъщност не би трябвало да се учудвам. С времето Франсиско Хавиер се сдоби с печална известност.
— Не сме сигурни, че ви разбираме…
— Разбирате ме, и то отлично. Франсиско Хавиер Фумеро е главен инспектор на Барселонския Криминален отряд и репутацията му е известна нашир и длъж; достигнала е дори до нас, които не напускаме пределите на това училище. А когато чухте името му, вие се свихте с няколко сантиметра, бих казал.
— Сега, като го споменавате, Ваше превъзходителство, това име май ми напомня нещичко…