Отец Фернандо ни гледаше изпод вежди.
— Това момче не е син на Жулиан Каракс. Прав ли съм?
— Духовен син, Ваше високопреосвещенство, което от морална гледна точка има повече тежест.
— В каква каша сте се забъркали вие двамата? Кой ви изпраща?
В този миг почувствах с абсолютна сигурност, че сме на ръба да бъдем изритани от кабинета на свещеника, затова реших да запуша устата на Фермин и поне веднъж да играя с открити карти.
— Имате право, отче. Жулиан Каракс не ми е баща. Само че никой не ни праща. Преди години случайно ми попадна една книга на Каракс, книга, която минаваше за изчезнала, и оттогава се опитвам да науча нещо повече за него и да изясня обстоятелствата около смъртта му. Господин Ромеро де Торес ми помага в…
— Коя книга?
— „Сянката на вятъра.“ Чели ли сте я?
— Чел съм всички романи на Жулиан.
— Пазите ли ги?
Свещеникът поклати глава.
— Мога ли да попитам какво сте направили с тях?
— Преди години някой влезе в стаята ми и ги запали.
— Подозирате ли някого?
— Разбира се. Подозирам Фумеро. Не е ли това причината, поради която сте тук?
Фермин и аз се спогледахме озадачено.
— Инспектор Фумеро? Че защо би искал да изгори тези книги?
— Кой друг би го сторил? През последната година, която прекарахме заедно в училище, Франсиско Хавиер се опита да застреля Жулиан с ловджийската пушка на баща си. Ако Микел не му беше попречил…
— Защо се е опитал да го убие? Жулиан е бил единственият му приятел.
— Франсиско Хавиер беше обсебен от Пенелопе Алдая. Никой не знаеше това. Мисля, че самата Пенелопе дори не бе забелязала съществуването на момчето. Хавиер пазеше тайната си години наред. Изглежда, че е следял Жулиан, без той да подозира. Мисля, че един ден го е видял да я целува. Не зная. Зная само, че се опита да го убие посред бял ден. Микел Молинер, който никога не бе имал доверие на Фумеро, се хвърли върху него и го спря в последния момент. Дупката от куршума още се вижда близо до входа. Всеки път, когато минавам оттам, си спомням онзи ден.
— Какво стана с Фумеро?
— Той и семейството му бяха изпъдени от училището. Мисля, че Франсиско Хавиер бе изпратен за известно време в интернат. Чухме за него няколко години по-късно, когато майка му загина в инцидент по време на лов. Нямаше такъв инцидент. Микел го бе преценил правилно от самото начало. Франсиско Хавиер Фумеро е убиец.
— Мен ако питате… — замънка Фермин.
— Хайде, слушам ви. Няма да е зле да ми кажете нещо, само че нещо вярно, ей така, за разнообразие.
— Можем да ви кажем, че не Фумеро е изгорил книгите ви.
— В такъв случай кой го е сторил?
— По всяка вероятност човек с лице, обезобразено от изгаряне, който се представя като Лаин Кубер.
— Но това не е ли…
Кимнах.
— Името на един от героите на Каракс. Дяволът.
Отец Фернандо се облегна назад в креслото си, почти толкова объркан, колкото и ние.
— Все по-ясно изглежда, че в центъра на цялата работа е Пенелопе Алдая, а тъкмо за нея знаем най-малко — отбеляза Фермин.
— Не мисля, че бих могъл да ви помогна в това отношение. Виждал съм я само два-три пъти, и то от разстояние. Зная за нея само онова, което ми е разказвал Жулиан, а то не беше много. Единственият друг човек, от когото съм чувал някой път името на Пенелопе, беше Хасинта Коронадо.
— Хасинта Коронадо?
— Бавачката на Пенелопе. Тя беше отгледала нея и Хорхе. Обичаше ги безумно, особено Пенелопе. Понякога идваше в училище да прибере Хорхе, защото дон Рикардо Алдая не искаше децата му дори за секунда да остават без надзор от страна на човек от дома му. Хасинта беше същински ангел. Беше дочула, че ние с Жулиан сме момчета със скромни средства и винаги ни носеше нещо за закуска, понеже мислеше, че гладуваме. Казвах й, че баща ми е готвачът на училището, тъй че да не се тревожи за мен — храна не ми липсваше. Тя обаче настояваше. Понякога я чаках и разговарях с нея. Беше най-добрата жена, която някога съм срещал. Нямаше деца; за годеник също никой не бе чувал. Беше сама на тоя свят и изцяло бе посветила живота си на децата на Алдая. Обожаваше Пенелопе с цялото си сърце. И досега говори за нея…
— Поддържате ли все още контакт с Хасинта?
— Понякога я посещавам в приюта „Санта Лусия“. Тя си няма никого. По неведоми за нас причини Господ невинаги ни възнаграждава приживе. Хасинта е вече много възрастна и все така сама, както винаги е била.