СЯНКАТА
Сборник научно-фантастични, фентъзи и хорър разкази
Българска, първо издание
ISBN 978-954-8296-02-9
©, Сибин МАЙНАЛОВСКИ – автор, 2013 г.
За връзка с автора: 0895 895-863, merlin74@gmail.com
Ако книгата Ви е допаднала, може да изразите признателността си към автора с произволна сума по Ваше усмотрение по следните банкови сметки:
Банка: Сосиете Женерал Експресбанк
IBAN: BG36TTBB94001526251185
BIC: TTBBBG22
Клиент: Сибин Симеонов Майналовски
Банка: Първа инвестиционна банка (Fibank)
IBAN: BG21FINV91501016959776
BIC: FINVBGSF
Клиент: Сибин Симеонов Майналовски
БЛАГОДАРЯ!!!
Съдържание
Сянката
Обичай ближния си
Искам вкъщи
Симбиоза
„Спокойствие“, Инкорпорейтид
Джонатан и звездите
Лабиринтът на възмездието
Котенцето
Телефонът на Краля
Имаш ли огънче?
Третият закон на Толкин
Роботът-комарджия
Някой друг да не ми харесва котето?
Symphoniae mortuorum1
Накъде?
Цветето от Антарес
Курабийка-късметче
Купете си фантазия…
10 мг внимание
Човекът, който виждаше бъдещето
Градът
Неверие
„Стани герой!“
Мракът и дъщеря ми
Бележки
За изданието
Сянката
Както винаги, сънят му прекъсна рязко и със свистене, подобно на последния дъх на умиращ, се запиля някъде из черните простори, където угасваха всички забравени истории. Той се изправи рязко в леглото. Сърцето му биеше като лудо: можеше да се закълне, че вижда как ризата, с която спеше, се люшка напред-назад в отчаян опит да успокои лудостта, която напираше да излезе изпод нея. Цялото му тяло бе покрито със студена пот, която обаче бързо се изпари (господ да поживи бързия метаболизъм...), оставяйки след себе си тежкия аромат на сол, примесена с ужас.
– Успокой се, мило, това е било просто сън, а колкото и страшни да са сънищата, те не могат да ни навредят, нали така, мило? – дочу в тъмното гласа на майка си. Не можеше да я види, без да запали лампата, а в точно в този момент не умираше от желание да го направи. Така или иначе след малко щеше да излезе на светло.
– Да, мамо, знам. Сънищата са просто сенки на отминали тревоги, които се мъчат да направят живота ни жалък – издекламира той, докато се измъкваше изпод завивките.
След малко щеше да настъпи Времето. Знаеше това, дори без да поглежда към часовника, чиито светодиоди хвърляха рубинени отблясъци из погълналия кухнята мрак. Нямаше нужда и да откъртва здраво закованите върху прозорците дъски, за да усети, че съвсем скоро онова отвратително червено-жълто нещо ще се облещи от небето, хилейки се като дете-дебилче при вида на шарена играчка.
Но пък и без това нещо
(слънце, нарича се слънце, обади се някой дълбоко в мислите му; той махна с ръка ядосан; не обичаше да го прекъсват; гласът послушно изчезна)
едва ли щеше да е в състояние да упражнява своето...
Хоби. Да го наречем хоби. Хоби е една добра и безобидна дума. Нека е хоби.
Минавайки през кухнята на път за навън, той се спря и хвърли един поглед надолу към потъналия в чернота под. Купичката на котето пак беше празна. Самото коте не се виждаше никъде, за сметка на това обаче мъркането му изпълваше едва ли не цялата къща. Пипнешком той успя да напипа пълната торба с котешка храна (вчера беше попълнил запасите на животинката на връщане у дома) и щедро отсипа две пълни шепи в купичката. Нека хапне. Когато се върнеше, щяха да прекарат дълго време в гушкане. И мъркане. Както обикновено.
– Излизам, мамо! – провикна се той към тъмните вътрешности на къщата. Къщата послушно отговори:
– Пази се, миличък! Като се върнеш, ще ти направя пържени филийки.
– Благодаря, мамо – извика той в отговор и излезе навън.
Гадното нещо
(слънцето)
още не беше успяло да пусне пипалата си из целия свят, но кожата му веднага пламна от безцеремонното опипване на първите няколко проблясъка, които бяха успели нетърпеливо да се покажат иззад хоризонта. Ако не побързаше, не след дълго щеше да се превива на земята, гърчейки се от болка и срам като току-що изнасилена девойка, а насилникът му
(слънцето)
щеше да се хили пошло над него, закопчавайки огнения си дюкян. Беше научил това по трудния начин. Мамка му, тогава дори имаше усещането, че мръсникът пали цигара, наслаждавайки се на гледката.
Време беше да се преобрази.
Само при мисълта за това тялото му послушно последва инстинктивната заповед и започна да се превръща в сянка. Беше забавно. Надали щеше да успее да опише какво чувства на когото и да било (в случай, че някой го попиташе, разбира се – а вероятността за това бе повече от нищожна). Цялата триизмерност на обезобразеното му и безформено тяло бавно и постепенно се трансформираше в само две измерения. Изчезваха всички неприятни усещания – наднорменото тегло, болката в задъхващите се бели дробове, главоболието, хрущенето в ставите... Първоначално бе трудно да свикне с огромната височина на всичко останало в заобикалящия го свят, но когато разбра, че нищо не го заплашва, осъзна, че и това е забавно.