Ричард дръпна кабела на телевизора. Той се изключи с раздразнено пуфтене. Ричард кимна съгласно. И на него му се пуфтеше.
Значи онова, което откачалката му бе казала по телефона, бе вярно. Машинката работеше. И изпълняваше желания на всичкото отгоре. Имаше си собствена маймунска лапа за персонална употреба – лично негова си, поне докато някой не предявеше права върху джаджата, което най-вероятно нямаше да стане никога.
Телефонът продължаваше да се пули безмълвно. Ричард го взе и го включи. Да пробваме какво ще стане, ако го изпробваме на нещо неодушевено. Натисна бутона за активиране на фотоапарата. Появи се познатият интерфейс на камерата. Дотук нищо особено. Ричард насочи обективчето към парка от другата страна на улицата и докосна бутона за снимки.
Светкавица. Звук от фотоапарат. Нищо особено.
Поне на пръв поглед.
Не след дълго обаче го видя.
Първоначално си помисли, че гледа някакъв документален филм по Discovery Channel, един от онези, където снимат как пролетта настъпва, а след това ти го пускат обратно и на забавена скорост. Видя как тревата пожълтява и се сбръчква като лице на старица. Боята по пейките избледнява и започва бавно да се лющи, а самото дърво, от което бяха направени, се изкриви и напука. Игличките на елхите придобиха нездрав и болнав цвят, след което клюмнаха нещастно надолу, сякаш свеждаха глави пред силата на каквото и да бе излязлото от камерата на телефона проклятие. Детската въртележка за секунди се покри с ръжда, а от дървените кончета наизлизаха червеи и личинки, които досега се бяха спотайвали, но бяха усетили, че вече е настъпило време да покажат лицата си пред света и да приветстват унищожението, бавно пропълзяващо навред из парка. Някъде в далечината се носеше отчаян плач на малко момиченце, което не можеше да повярва, че златистият ретривър, с който си бе играло допреди малко, в момента представляваше изцъклен и озъбен скелет с остатъци от козина тук-там по кокалите, чиято зловеща белота изглеждаше странно на място сред останалата смърт, плъзнала неумолимо из квадратчето, уловено от визьора на камерата.
Чудесно, помисли си Ричард. Разсеяно метна фаса в кошчето и се запъти към дневната, за да вземе лист и химикал. Трябваше да си запише имената и телефоните на всички, които искаше да види мъртви. Всички, които навремето се бяха подигравали с него, бяха тикали колосалните си фишове за заплата в лицето му, бяха му се присмивали за това, че още е сам, че се развежда, че след развода остана без пукната стотинка... Беше време да си платят. Щеше да се обади лично на всеки един от тях, да си побъбри неангажиращо и накрая да им пожелае лек ден... или поне това, което им оставаше от деня.
Още докато се връщаше от дневната, носът му долови странна миризма, която определено не бе на място. Истеричното прихълцване на димния детектор в кухнята разсея съмненията. Фасът му бе подпалил кошчето, то на свой ред щедро бе предало един-два езика пламък накъм кухненската завеса, тя пък на свой ред бе споделила усещането с масата и ламперията...
Ричард тегли една майна по адрес на собствената си мърлящина и се втурна към вратата. Тя не се отваряше. Опита се да метне един от столовете в прозореца, за да може да излезе оттам. Столът отскочи, все едно стъклото беше армирано. Докато се мяташе насам-натам в отчаяни опити да намери път за бягство, и другите стаи се включиха в огнения купон. Димът вече беше навсякъде. С насълзени очи Ричард хвана телефона и докато дробовете му се раздираха от кашлица, набра 911. Спокойно, сега ще пратят помощ, пожарникарите за нула време ще угасят огъня и всичко ще е наред, опитваше се да се самоуспокои той, докато чакаше някой да вдигне телефона. Вместо обичайното „911, какъв е проблемът Ви?“ от другата страна на слушалката обаче се раздаде спокоен глас, познат на всеки американец от телевизионни интервюта, записи на аудиокниги и радиопредавания:
– Мистър Брикс... разбрах, че сте намерили телефона ми.
Имаш ли огънче?
Алисън усещаше как всеки момент ще превърти. Стаята ѝ се виждаше прекалено тясна, покривката на масата – прекалено ярка, а закачалката, на която като одрани кожи висяха десетките ѝ якета, елечета и наметки, сякаш дебнеше определен миг, за да се вкопчи в гърлото ѝ със стоманените си куки и примки. Мобилният ѝ телефон се хилеше неприятно и беззъбо от нощното шкафче, където го беше захвърлила преди час-два. Беше отворила всички врати, за да може течението да прочисти въздуха, и сега завесата ѝ правеше неприлични жестове откъм балконския прозорец. Алисън можеше да се закълне, че чува как някой (лудостта например) чука на вратата на апартамента ѝ, искайки формално разрешение да се намъкне в живота ѝ, където вече се бе настанила удобно преди месец-два.