Трол нямаше – нито зад него, нито където и да било наоколо. Покашлянето идваше откъм трима твърде странни индивида – с очила, леко оплешивяващи, държащи сиви папки под мишници. Изглеждаха като индигови копия един на друг. Роджър замига изненадано.
– Вие ли сте Роджър фон Щайнер, познат още като Виолетовият маг? – попита единият от очилатите мъже, разтваряйки папката си.
– Точно така… – отвърна Роджър, без да знае защо изведнъж по гръбнака му полазиха леденостудените пръсти на паниката.
– Роджър фон Щайнер, обвинен сте в системно нарушаване на Третия закон на Толкин. Признат сте за виновен от Общността на Ревизорите-Издатели и в следствие на това подлежите на незабавно дематериализиране – изрецитира с досада вторият от странната троица, който досега бе седял встрани и бе разлиствал отегчено някакви бумаги. Очевидно не произнасяше тази тирада за пръв път.
– Почакайте малко! Това някаква шега ли е? По дяволите, какъв е този закон… никога не съм го чувал – запелтечи смаяно Роджър, докато тримата го заобикаляха и вадеха от джобовете си някакви странни устройства, приличащи на хибрид между джобен калкулатор и картофобелачка.
– Непознаването на закона не ви гарантира закрила от неговата строгост, фон Щайнер! – изджафка първият от Ревизорите, настройвайки уреда си, без дори да го поглежда. – Всички така се оправдават: „не знам“, „не чух“, „не запомних“… а после ние сме тези, които трябва да сърбат тези ваши попари!
– Не може ли някак да се споразумеем? – жалостиво попита Роджър. Още не бе успял да завърши изречението си обаче, когато от устройствата в ръцете на ревизорите блесна яркожълта светлина; сякаш самото слънце бе долетяло за кратък пикник на Ливадата на Сенките, бе кихнало веднъж и се бе възнесло обратно в небето, без да го е грижа какво е причинило на тревата, мравките, глухарчетата и случайно забуталите се между тях магьосници.
Когато сумракът милостиво реши, че мирозданието се е препекло достатъчно, с рязко махване на ръка пропъди жаравата и наметна ливадата с тънкия сивкав воал на вечерната прохлада. Ливадата на Сенките бе пуста; от Виолетовия маг нямаше и следа; тримата Ревизори също се бяха изпарили яко дим. Една заблудена пеперуда се замота сред растенията, опитвайки се да направи труден избор между глухарчето в края на поляната и дивия репей в средата. Изведнъж вниманието ѝ бе привлечено от леко понамачкан лист хартия, търкалящ се безпризорно около един пън. Тя долетя с любопитство до него, разходи се из целулозните гънки и разочаровано отлетя, тъй като прецени, че това не е място, където една порядъчна пеперуда би трябвало да се разхожда. Ако можеше да чете, тя вероятно би намерила за интересни драскулките, с които бе ошарено листчето:
„Първи закон на Толкин: Създавай колкото се може повече герои, тъй като Объркването на Читателя е твой Господ-Бог; колкото по-неясен е сюжетът ти, колкото повече герои вплетеш във фабулата и колкото повече нови имена измислиш, толкова повече ще са Продажбите ти.
Втори закон на Толкин: Никога, за нищо на света, ама НИКОГА не завършвай Книгата, за да имат и Тези след теб какво да дописват, плагиатстват и коментират.
Трети закон на Толкин: Магьосникът от Книгата ти никога не трябва да се намесва в Развоя на Събитията, без значение с каква мощ разполага или колко напечена е Ситуацията; негово задължение е да седи безучастно встрани и да не помага на приятелите си възможно най-дълго време.“
Роботът-комарджия
(с поклон към сър Айзък)
Всичко, както обикновено, започна с изречението „Хващам се на бас, че…“.
Не, не, явно ще трябва да започна отначало. Колкото и да мразя дългите встъпления, трябва да призная, че всеки един разказ има нужда от цялата история, дори главните герои в него да са Джордж Сандърс и Грег Майкълс – хората, на които новинарските агенции посветиха най-много минути ефирно време от първия полет на човек до Юпитер насам. Общественото мнение за тях дълго време се колебаеше между „Осанна“ и „Разпни го“, за да се кротне най-накрая в сивата област на „На кого му пука“ (благодарение на усилията на едва ли не цял легион от генийчетата на „Ю Ес Роботикс“ и по-специално на отдела им „Връзки с обществеността“). Сега обаче, щом сте дошли при мен със желание да научите цялата истина, усещам, че е време историята да бъде завършена – с други думи, към средата, раздухана от новинарските агенции, аз, вашият покорен слуга, трябва да добавя увода и заключението.