– На совалката ли? И да изпусна такова представление? В никакъв случай – усмихна се хладно Желязната дама. – Виждате ли, преди няколко дена Трип дойде при мен с молба за помощ. Беше се досетил, че готвите някакъв мръсен номер и се чудеше дали не мога да… изравня условията, така да се каже. Планът ви бе толкова прозрачен, че не бе необходимо човек да е робопсихолог, за да го разгадае. По мой съвет Трип прекара известно време с Кени… резултатът е налице, както се убедих сама.
– Но как… Ние бяхме помислили за всичко…
– За щастие и двамата не сте чак толкова големи специалисти, за да обгърнете всеки един аспект от психологията на един робот и Трите Закона в частност – гласът на д-р Келвин режеше като бръснач. – Вчера Трип цял ден чете на Кени древни трактати, философски книги и религиозни текстове, в които подробно се обясняваше какво зло са парите, какви увреждания причиняват те на човешкото съзнание и как сребролюбието е най-големият враг на човека… Мислите ли, че Кени би оставил човека срещу него да спечели и би ви оставил с купчини пари в ръцете, като по този начин ви причини вреда? Мислите ли, че би нарушил Първия Закон?
Някой друг да не ми харесва котето?
Да, разбира се, че е свободно, може да седнете. Е, има си хас, разбира се, че съм достатъчно голям… все пак навърших 10 миналата седмица. Въпреки че, ако питате мен, човек е пораснал тогава, когато започне да мисли като възрастен. В този смисъл аз съм голям, откакто станах на 6 и майка ми ме заряза. Ей така, просто реши, че вече не ѝ се занимава с деца и ме остави за осиновяване. Не, няма смисъл да ме съжалявате – в крайна сметка аз само спечелих от това. Нима вие бихте предпочели такъв живот за вашите деца: постоянен тормоз – както физически, така и психологически, ограничения, лишения и всевъзможни препятствия, изкуствено поставяни пред теб само и само за да удовлетвориш нечий болен мозък?...
Е, да, тя наистина беше болна, но това така или иначе не оправдава никого. Да сте чули сериен убиец да се измъкне от правосъдието с пледиране за временна невменяемост поради грип или остеопороза? А в края на краищата единствената разлика между серийните убийци и просмуканите със злоба майки е тази, че серийните убийци от време на време ги хващат. Майките от своя страна продължават да разливат отровнозелената си злоба из целия свят, докато най-накрая смъртта не се смили над човечеството и не ги тикне в някой от многото си казани с врящо олио. О, да, олио, не смола – повярвайте ми, виждал съм… но това е една друга история.
Така или иначе съдбата явно много мрази шестгодишни деца, току-що зарязани от майките си, защото веднага запретна ръкави и се зае да запълни дупката в живота ми с нова, още по-префинена и закалена злоба, хитроумно замаскирана за пред света като майчина загриженост. Заподмятаха ме насам-натам из приемни семейства, докато накрая не започнах да забравям собственото си име: всяка една от мащехите ми ме наричаше с неин собствен епитет, всеки по-обиден и по-оригинален от предходния. Един от последните бе Онзи; спрях се на него, защото освен обидно анонимен бе и удобно анонимен. А аз се бях уморил да бъда психологическата боксова круша за гадните вещици. Исках просто да бъда никой. И да си почина от всичко.
А, котето ли? Радвам се, че ви харесва, господа. То е още съвсем малко – няма и годинка. Но тогава поредната ми „майка“ му хвърли мерника и трябваше двамата с него да се ометем. Нали ви харесва? Нямате нищо против котета, нали? Казва се Джери и вече може да яде и други неща освен млечна попара. Свикнах го да…
О, не, господине, технически не съм бягал отникъде. Просто мащехата ми хвърли топа и аз вече не бях ничия собственост, затова просто тръгнах.
Та докъде бях стигнал?
А, до котето. Ама наистина ли ви харесва? Като че ли нещо се мръщите… Джери не е виновен, че се скубе, просто по този край е доста горещо, а той е свикнал на хладинка, затова… Джери ми е приятелче. Той е единственият, който остана до мен, когато онази вещица започна да ме ругае; всички останали се изнизаха, без да ме подкрепят. И предишните ми котета бяха така. Много ми е мъчно за тях. Ако бях разбрал за Нещото по-рано, може би щях да успея да ги защитя…
А, благодаря ви много, господине, много сте добър. Къде е моята ли? Ми доколкото си спомням, никога не съм имал носна кърпичка – мащехите ми тикаха по джобовете парчета вестник или салфетка: да съм се оправял както мога… Целият ми живот мина така, господине – мога да го опиша с четири думи: оправям се, както мога. Още когато първата ми приемна майка започна да ме тормози, си взех първото коте. Беше шарено, с костенуркова окраска и с бяла предна лапичка. Много беше сладко. Беше най-красивото коте в Дери, това мога да ви кажа със сигурност. Беше момиченце, затова я нарекох Линда. Двамата с нея обикаляхме по града, шляехме се безцелно, просто за да не се прибираме в онзи змиярник, където злобата и проклетията бяха толкова концентрирани, че ако човек присвиеше очи, почти можеше да ги види – как се носят като лепкави сополи из въздуха, запушват очите, носа и гърлото ти така, че да не можеш нито да дишаш, нито да викаш от болка, нито дори да плачеш. А можете ли да си представите какво му е едно дете на 6-7 години, от което сте отнели възможността да плаче – единственото облекчение, което по милост е предоставено на децата?