Старецът замълча. След секунда-две комуникаторът ми забръмча. Почувствах се герой на евтин тривизионен сериал. Когато натиснах бутона за отговор, пред трима ни изникна сияещата физиономия на Рей Брадли. И последните ми надежди, че планът по отмъкването на растението се е провалил, се изпариха. Можеше да почувствам триумфа му даже през холограмата:
– Готово, Тери! Китката вече е при мен! Джони, съжалявам, братчето ми, ама вече си имам ново цветенце в градинката!
Картината се отдалечи и ни продемонстрира черната грамада, мълчаливо извисяваща се в центъра на цветната леха. Гласът на Рей продължаваше да ликува:
– Сега вече не си единствен, Гибънс! И аз имам с какво да се похваля!
– Рей! Идиот такъв! – креснахме едновременно с Джони. – Веднага върни…
– Спокойно, Джо, ще се грижа добре за него – прекъсна ни Брадли, пресегна се встрани и натисна един бутон.
– Какво правиш?
– Нищо, друже – ухили се Рей. – Просто ще си полея градинката…
Курабийка-късметче
Картър можеше да се закълне, че курабийката му се изхили. Той затвори очи, тръсна глава и погледна отново към масата в корабната трапезария. Курабийката седеше неподвижно между арктурианското задушено със сладко-кисел сос и замразения десерт с люти чушки от Антарес. Нищо в гънките ѝ не подсказваше, че е способна на телепортация, пресмятане на транспортни вектори из петмерното пространство… или на хилене. Обикновена неодушевена курабийка-късметче. Просто бонус – безплатен комплимент от сервитьорката в закусвалнята на Вега IV, където бяха спрели да хапнат преди около два стандартни галактически часа. Останалите бяха изяли своите, а Картър, който се бе натъпкал до пръсване със специалитета на заведението – супа от венериански водорасли – си я бе запазил за по-късно. След като се качиха обратно на борда, капитанът тръсна всички недовършени задачи на Картър и ясно му даде да се разбере, че ако не ги приключи, докато стигнат портал 14-27-05, ще види отпуската си на следващото появяване на Халеевата комета.
Картър бе схванал намека и се бе потопил до уши в неевклидова алгебра, опитвайки се да изчисли всички възможни курсове, откъдето можеше да мине корабът им, без да се разпадне от гравитационни влияния на двойни звезди, забърсвайки по път някоя-друга поръчка, за да не умрат съвсем от глад. Явно думата „глад“, залутала се в мислите му, го бе накарала да се сети за остатъците от обяда си.
И когато погледна към масата, можеше да се закълне, че курабийката му се бе изхилила.
Все още се бе втренчил подозрително в нея, когато в трапезарията влезе Мастърс с прозвището „Мис Пиги“. Картър трепна и без да осъзнава какво точно прави и защо именно го прави, незабелязано прибра курабийката в джоба на ризата си. Хилене или не, но Мис Пиги бе в състояние да изяде и корабния мю-реактор и да поиска една-две паладиеви хипердрайв-скоби за допълнително. А курабийката си беше негова и никак не му се искаше да види как заподозряното в хилене нещо изчезва в търбуха на Мастърс.
– Ще го ядеш ли това? – изгърмя гласището на Мастърс. Както обикновено, тези думи при него заменяха „добър ден“, „как сте, колеги“ и „лека нощ“. Картър проследи погледа му и видя, че Мис Пиги с въжделение изпива с очи арктурианското задушено.
– Обслужи се – Картър му подхвърли вилица. Мастърс я улови с неочаквана грациозност, присъща на всички дебели люде, щом въпросът опреше до ядене, и започна да поглъща задушеното с почти влюбено изражение.
– На теб онази кака даде ли ти курабийка-късметче? – попита Картър. Мис Пиги задъвка замислено:
– Ъхъ, даже две… така де, втората аз си я изпросих.
– Не се и съмнявам – въздъхна Картър и тактично подпита:
– А случайно да забеляза нещо странно в тях?