– Тери, стара хиено такава, ти защо не се включваш в данданията?! – крясна по едно време Джаспър, който очевидно бе сръбнал повечко и трудно контролираше вида си. В момента кърваво-червеният му смокинг бе гарниран с резедава ренесансова перука и черни латексови панталони, на чатала на които с червило бе изрисувано сърчице.
– Нямам настроение за кавги, Джеси – въздъхнах аз и допих остатъка от водката. – Всъщност, нямам настроение за нищо... Искам просто да се натряскам, да направя някоя поразия и да се прибирам.
– Да не би да са те изритали от университета? – загрижено запита Марти, който от доста време насам ме врънкаше да ходатайствам за него, ако случайно някой път стане дума за вакантното лекторско място в катедра „Древни раси“.
– Не, не е това, Марти, и да, обещавам, следващия път ще говоря за теб с професор Гръбман...
– Тогава защо си увесил нос като рианска проститутка? – изръмжа Ралфи, тактичен както винаги.
Бръкнах във вътрешния си джоб, извадих дебелата пачка с пликове, които бях натикал там, преди да изляза, и ги метнах на масата.
– „Уважаеми г-н Сторн, благодарим Ви за изпратените ръкописи. За съжаление, точно в момента нашето издателство изпитва затруднения и едва ли ще е в състояние да издаде Вашите произведения...“ – започна да чете едното писмо Джордж.
– „Недостатъчно живият характер на Вашите герои, нереалността на ситуациите във Вашите творби и очевидната Ви незапознатост със съвременните тенденции във фентъзито правят публикуването на разказите Ви практически невъзможно...“ – прекъсна го Анджела, отваряйки втори плик.
– Абе тия луди ли са?! – удари с юмрук по масата Алекс. Чертите на лицето му за миг се размиха, разкривайки остри зъби и вълчи скули. – От толкова време се познаваме, нещата, през които сме преминали заедно, могат да напълнят цяла библиотека, а те ти навират в носа „съвременни тенденции“ и „нереални ситуации“???
– Е, все пак нямаше как да им кажа, че всъщност нещата, за които пиша, са ставали наистина... – свих рамене аз. – Представяш ли си: „Уважаемо издателство, представям на Вашето внимание последната си творба, която е нещо средно между документален пътепис из Обединените Светове, репортаж за живота на върколаци и практически наръчник „Как да преспим със сукуби, без това да се отрази на жизнения ни статус?“...
Анджела се изчерви и сведе поглед.
- И искаш да кажеш, че никога през живота си няма да се видим като герои на литературни произведения? – тъжно промълви Бранди.
– И децата няма да ме спират по улицата за автографи? – въздъхна Марти.
– Не и в близко бъдеще, другарчета... Поне докато не спрат да толерират некадърните пачаври с ялови стихове и богати татенца – въздъхнах и аз на свой ред и махнах на Рей за още една водка-47. Преди обаче чашата да се озове пред мен и носът ми да улови божествения аромат на билков алкохол, вратата на „Зелената котка“ се отвори и вътре нахлу разчорлен друид с разкривено от уплаха лице.
– Помогнете!!! – изкрещя той. – Има ли магове тук?
– По-полека, друже, ще си докараш инфаркт... – Джордж се изправи, приближи се до него и сложи ръка на рамото му. Друидът се сепна, но след като видя жетона на АК, се поуспокои.
– Дриадите от Гората на Сенките си направиха шега и изпратиха коледни курабийки с виагра на планинските елфи от Ангтор, но когато играта загрубя, отказаха да... м-м-м... празнуват... с тях... и след това стана страшно! Колегите от Ордена ме изпратиха за помощ. Не знам колко още ще успяват да ги държат далеч едни от други...
– Рей, пиши ни го на сметката – изправих се аз и се запътих към вратата. Цялата компания ме последва.
– Сигурно и за това няма да ти повярват, ако след време решиш да го описваш – хвана ме под ръка Бранди.
– Сигурно, колежке. Сигурно...
Тъмнината навън, мрачна и гладка като мозък на поетеса, ни погълна. Бе време за поредното ни „недостатъчно реално“ приключение. Жалко, че никой никога няма да прочете за него.
„Стани герой!“
Ламята Спаска се събуди от пронизващ зъбобол. Между два от зъбите на средната ѝ глава бе заседнал шлемът на младия юнак, който бе направил глупостта да ѝ се изпречи на пътя вчера и който се бе оказал учудващо вкусен като за толкова неузрял екземпляр. Сега обаче гадната железария от главата му се бе запречила между кътниците ѝ и причиняваше такава остра болка, че сякаш се прехвърляше и на останалите две глави. А за капак на всичко очевидно бе започнала и да ръждясва, тъй като в устата ѝ се плацикаше странен вкус на тенекия.