– Да бе! Е, Джаред, тук вече се поувлече... Сюзън Сейнт-Клер да целуне точно теб!
– И аз така се чувствах, другарю – не можех да повярвам на сетивата си, мислех си, че наистина сънувам... или че по погрешка съм прибрал цигара с трева при тайните си никотинови запаси... абе, с две думи, определено имаше нещо гнило. След като Сюзън обаче отлепи устни от моите след няколко болезнено приятни секунди и ме замъкна зад близкото хълмче...
– Е, не! Това вече е опашата лъжа!
– Ако лъжа, да не близна повече алкохол през живота си, цялата Галактика да се разпадне на кварки и неутрино, а неокатолиците от Гама Кентавър да завладеят венерианските публични домове! – вдигна театрално ръка Джаред. Кимнах му да продължи, респектиран от внушителната клетва.
– Та това, скъпи мой невярващ приятелю, бе денят, в който аз, Джаред, Междугалактическият Скитник, правих любов със Сюзън Сейнт-Клер! От този миг нататък животът вече не бе същият: чувствах се едновременно като покорител на недостъпен планински връх, откривател на лекарство срещу лъчева болест и астро-навигатор V клас, който е намерил път за връщане през черна дупка...
– Да, да, разбрах – раздразнено го прекъснах аз. – Сега може ли да пропуснеш частта, в която се хвалиш, и да минеш към същественото?
– ОК, ти плащаш, ти поръчваш музиката – кимна Джаред и пресуши поредната чашка. Чудно ми беше къде побираше всичкия този алкохол...
– Когато се върнахме в базовия лагер, държейки се за ръце като влюбени петокласници, забелязахме, че очевидно всички са се поддали на еуфоричното настроение, което разцъфтяваше у нас със Сюзън. Анатолий Сопкин бе извадил неизвестно откъде статив с платно и рисуваше арантиански пейзаж с маслени бои. Щурманът обикаляше насам-натам с кретенска усмивка, черпеше всички с оригинално френско бренди и настояваше да го наричат „бай Иван“ (не ме питай защо, не мога да ти отговоря). Корабната лекарка Лили, която винаги гледаше така, сякаш някой ѝ бе изял закуската преди броени минути, плетеше венец от някакви странни местни цветчета и си говореше сама колко ѝ липсвало семейството ѝ и как щяла да им сготви най-вкусната вечеря, когато се прибере на Земята.
С две думи, всички бяха откачили. Дори през замъгления ми от скорошното еротично изживяване мозък успя да се промъкне идеята, че нещо определено не е наред. Успях да откопча ръката си от тази на Сюзън, целунах нежно божествените ѝ пръсти и ѝ прошепнах, че се връщам след малко. Тя се усмихна и ми прати въздушна целувка. Потръпнах. Със сигурност имаше нещо гнило. С известен труд открих сред стадото хилещи се и лъхащи на позитивизъм добичета корабния ксенобиолог Джеймисън и едва ли не с шутове го вкарах в стаята за отдих на „Водно конче“, където го натъпках с толкова много кафе и стимуланти, че чак се притесних да не би да получи сърдечен удар. Както и да е – стратегията проработи, Джеймисън не получи удар, зениците му се посвиха малко и идиотската усмивка започна да поизбледнява. Успях да го накарам да пусне пълен тест на биологичната среда навън. Останах плътно до него, защото се опасявах, че каквото и да причиняваше странната еуфория, можеше да се върне във всеки един миг.
Именно Джеймисън бе този, който направи великото откритие. Жалко за него, защото нито един от милиардите хора в тази Галактика никога няма да разбере за него (освен теб, братчето ми, и то само защото си толкова добър слушател и не щадиш келнера, откакто сме седнали). Когато се върнахме на Земята, Конвентът проучи внимателно записките на Джеймисън и след продължили две седмици разгорещени дебати ги засекрети с клас A-1. Арантия бе обявена за карантинна зона, а всеки един, дръзнал да полети дотам или дори да спомене нещо за тази планета, автоматично бе обявяван за планетарен изменник и бе пращан в рудниците на Орион IV...
– Да, това вече ми го сподели – прекъснах го нетърпеливо аз. – А сега ще кажеш ли какво точно сте открили?