Той седеше близо до един прозорец и от време на време отправяше безразличен поглед към тъжния пейзаж, който се разстилаше отвън. Небето беше забулено от облаци и ръмеше ситен сив дъждец.
Настъпило бе пълноводието на Юкон. Ледът беше отплавал и сега реката заливаше града. По главната улица, нагоре и надолу, кръстосваха лодки с хора, които никога не почиваха. Имбер често виждаше как някои от лодките се отбиваха от главната улица и навлизаха в наводнения плац на казармата. Понякога те изчезваха от погледа му и той ги чуваше как се блъскаха в дървените греди на сградата и как пътниците се покатерваха през прозорците. След туй до него долиташе плясъкът на водата под краката на мъжете, докато пресичаха залятата от Юкон голяма стая и се изкачваха по стълбите. След това се показваха на вратата със свалени шапки, обути с ботуши, от които се стичаше вода, и се присъединяваха към чакащата тълпа.
Докато хората насочваха погледите си към него и с враждебно очакване се радваха на наказанието, което трябваше да понесе, Имбер ги наблюдаваше и размишляваше за техния живот и за техния закон, който никога не спеше, а действуваше непрестанно, в добри и лоши времена, при наводнения и
глад, при беди, ужаси и смърт и щеше да съществува, както си мислеше той, до края на света.
Някакъв мъж почука силно по масата и глъчката стихна. Имбер погледна към него. Изглеждаше да е от главните, но Имбер предполагаше, че човекът с четвъртитото чело, седнал на друга маса малко по-назад, е най-главният и стои над всички даже и над човека, който беше почукал по масата. Един друг мъж от същата маса стана, взе в ръцете си тънки листове хартия и започна да ги чете на глас.:В началото на всеки лист той прочистваше гърлото си, а в края наплюнчваше пръсти. Имбер не разбираше нищо от неговата реч, но другите я разбираха и той знаеше, че това ги разгневява. Понякога те се разгневяваха много, а един мъж даже го изруга с кратки и гневни думи, докато друг човек от масата тропна, и той млъкна.
Човекът чете безкрайно дълго. Неговият монотонен и напевен глас приспиваше Имбер и когато: човекът престана да чете, той вече спеше дълбок сън. Изведнъж някакъв глас му заговори на езика на
племето Бяла риба; той се събуди и без да се изненада, видя лицето на сина на сестра си, младежа,
който преди няколко години бе напуснал племето, за да се засели при белите.
— Ти сигурно не си спомняш за мен — каза той вместо поздрав.
— Помня те — отвърна Имбер. — Ти си Хаукан, който ни напусна отдавна. Твоята майка е мъртва.
— Тя беше стара жена — каза Хаукан. Но Имбер не го слушаше; тогава Хаукан постави ръка на рамото му и го събуди отново.
— Аз ще ти разкажа всичко, което каза човекът;
за злимите, които си извършил и за които си разказал, глупчо такъв, на капитан Алегзандър. Сега трябва да кажеш дали това, което ще чуеш, е истина, или не. Така е заповядано.
Хаукан беше попаднал сред мисионери, които го бяха научили на писмо и четмо. Сега той държеше в ръцете си многобройните тънки листове хартия, които човекът прочете на глас и които бяха написани от един чиновник, когато Имбер, с помощта на Джими, бе направил първото самопризнание пред капитан Алегзандър. Хаукан започна да чете. Имбер се заслуша, по лицето му се изписа удивление и той го прекъсна рязко.
— Това са мои думи, Хаукан. Те идват от твоите уста, а твоите уши не са ги чували никога.
Хаукан се усмихна самодоволно и приглади вчесаните си на път коси.
— Не, о Имбер, защото думите идват от хартията. Моите уши никога не са ги чували. Те идват от хартията, чрез очите отиват в главата ми, а после моите уста ги съобщават на тебе. Ето откъде идват.
— Оттам ли идват? Значи думите са върху хартията? — попита с благоговеен шепот Имбер, попипа с два пръста листовете хартия и погледна със страхопочитание към знаците, които бяха надраскани на тях. — Това е голяма магия, Хаукан, а ти си истински магьосник.
— Това е дребна работа, дребна работа — отвърна небрежно и гордо младежът. Той зачете наслуки от документа: — „В тази година, преди да се бе разпукал ледът, пристигна един старец с момче, което куцаше с единия си крак. Тях аз също убих, а старият човек вдигаше такъв шум…“