В реките имаше повече риба, отколкото сега, а в горите повече дивеч. Кучетата ни бяха вълча порода, с топла рунтава козина, издръжливи на бури и мраз. Както кучетата, така и ние издържахме на бурите и мраза. Когато племето пели нахлуваше по нашите земи, ние го избивахме и нас ни избиваха, защото бяхме мъже ние, от племето Бяла риба, и нашите бащи и бащите на нашите бащи са се били срещу хората от племето пели и са определили границите на нашите земи.
Както казах, и ние бяхме издръжливи като кучетата. И един ден три нас дойде първият бял човек. Той пълзеше на четири крака по снега. Кожата му бе силно изопната и костите му стърчаха под нея. Никога преди това не бяхме виждали такъв човек и се чудехме от кое ли племе и земя е дошъл. Човекът беше много слаб, толкова слаб, че приличаше на малко дете. Сложихме го да легне на топли кожи край огъня и го нахранихме така, както се хранят малки деца.
Със себе си човекът водеше куче, три пъти по-голямо от нашите кучета, но също много отслабнало. Козината на кучето беше с къси косми и не го топлеше, а опашката му бе замръзнала и краят й окапа. И на това особено куче също дадохме храна, подслонихме го край огъня и го бранехме от нашите кучета, които иначе щяха да го разкъсат. От еленовото месо и сушената лакерда човекът и кучето възвърнаха силите си, напериха се и станаха смели. Човекът започна да говори големи приказки, да се присмива на старците и на младежите, да гледа дръзко девойките. Кучето му се биеше с нашите кучета и въпреки меката си и къса козина разкъса три от тях само в един ден.
Когато запитахме човека за неговото племе, той каза „Аз имам много братя“ и се засмя така, както не трябва да се смее. Когато силите му се възвърнаха напълно, той си замина, а с него отиде и Нода, дъщерята на вожда. Наскоро след това една от нашите кучки се окучи. Никога не бяхме виждали такава порода кученца — с големи глави и силни челюсти, с къса козина и съвсем безпомощни. Аз си спомням добре моя баща, Отсбаок, силния човек. Лицето му потъмня от гняв при вида на тяхната безпомощност. Той взе един камък, замахна и от безпомощните кучета не остана и следа. След две лета Нода се върна с момченце на ръце.
Това беше началото. След това дойде втори бял човек, с кучета с къса козина, които остави, когато си замина. Той отведе със себе си шест от нашите най-силни кучета, за които в задяна даде на Ку-Со-Ти, брата на моята майка, чуден пистолет, с който можеше да се стреля бързо шест пъти по ред. Ку-Со-Ти се гордееше много с този пистолет и започна да се присмива на нашите лъкове и стрели. Той ги наричаше женски работи и с пистолет в ръка се нахвърли на една мечка. Сега всички знаем, че на лов за мечки не се ходи с пистолет, но откъде можехме да знаем тогава? Откъде можеше да знае и КУ-Со-Ти? И така той тръгна безстрашно към мечката и стреля бързо шест пъти поред; но мечката изръмжа и го хвана за гърдите, смачка го като че мачка яйце, а мозъкът му изтече върху земята като мед от гнездото на пчели. Той беше добър ловец и нямаше вече кой да носи месо на неговата индианка и на децата. Ние всички се натъжихме и казахме:
„Това, което е добро за белия човек, не е добро за нас.“ И това е истина. Белите хора са много и са дебели, но заради тях ние се изтощихме и станахме по-малко на брой.
Дойде и третият бял човек с голямо богатство от различни неща и хубава храна. Той взе двадесет от нашите най-силни кучета заради някои от тези неща. Къде с подаръци, къде с обещания той отведе със себе си,и десет от нашите млади ловци и никой не можа да каже накъде заминаха. Казват, че измрели в снеговете на Ледените планини, където никога не е стъпвал човешки крак, или по Хълмовете на мълчанието, които се намират на края на света. Но така или иначе никой от племето Бяла риба не видя повече кучетата и младите ловци.
Времето минаваше и идваха все повече и повече бели хора. С възнаграждения и подаръци те отвеждаха младите мъже със себе си. Понякога някои от тях се завръщаха и разказваха небивали истории за трудностите и опасностите по местата, които лежат оттатък земите на племето пели, но обикновено не се завръщаше никой. Ние си казахме: „Ако белите не се страхуват от нищо, то е, защото са много, но ние, хората от племето Бяла риба, сме малко, затова младите няма да заминават повече с тях.“ Но младите продължаваха да заминават, заминаваха и девойките, а нашият гняв растеше.
Вярно е, че ние ядяхме брашно и солено свинско и пиехме чай, който ни доставяше голямо удоволствие; когато не можехме да си набавим чай, беше много лошо: тогава приказвахме малко и бързо се дразнехме. Така започнахме да изпитваме глад към нещата, с които търгуваха белите хора. Търговия! Търговия! Нищо друго не правехме, а само търговия. Една зима продадохме месото си за будилници;и часовници с развалени пружини, за изхабени пили и за негодни пистолети, защото липсваха патрони. Тогава настъпи глад, Нямахме никакво месо и преди настъпването на пролетта умряха четиридесет души.