— Очаквате да бъда нещо повече от това, което съм. Искате от мен невъзможното.
Той не каза нищо, но пребледня, а тъкмо беше оздравял, затова се разтревожих. Не исках да изпитвам тревога. Всъщност не исках да чувствам каквото и да било, както беше нормално за едно изчадие.
Той прекоси разстоянието, което ни разделяше, и ме притегли грубо към себе си. Устата му намери моята. Целувката беше яростна, напрегната. Ръцете му ме стиснаха здраво, напрегнати и силни, придърпаха ме към гъвкавото му тяло.
За един глупав, непростим момент отново сломи съпротивата ми. Да го усетя до себе си след толкова много дни, прекарани в копнеж по него… Сякаш се намирах в някакъв сън. Пак имах чувството, че съм извън себе си, че се гледам отстрани. Точно това исках. Това беше всичко, което исках.
И то можеше всеки миг да бъде загубено.
Черният, задушаващ ме страх ме извади от унеса. Отблъснах го.
— Достатъчно! Искаш прекалено много от мен. Можеш ли да искаш от едно куче да създаде шедьовър в изкуството? Или да искаш един прислужник да съчини поезия? Не мога да направя това. Не съм способна да изпитвам истински чувства към теб. Никога няма да бъда това, което искаш. Остави ме! Престани!
Изражението на Тирус стана хладно, той отново надяна маската на равнодушието. Вгледа се за момент в мен по онзи спокоен начин, който като че ли проникваше през всичките ми защитни стени.
После кимна.
— Много добре — рече тихо. — Няма да натрапвам обичта си там, където не е желана. От сега нататък ще те оставя на мира.
— Това е всичко, което искам.
Обърнах му гръб и поднових тренировката си. Продължих да усещам болезнено присъствието му, докато накрая той излезе от стаята.
През останалата част от пътуването престанахме да тренираме заедно и не си говорехме, като се изключат някои банални любезности. Тирус стана така сдържан и ледено учтив, че щеше да е по-лесно, ако ми беше ядосан. Всеки път, когато се озовавахме в една стая и тази студенина смразяваше въздуха помежду ни, аз се опитвах да си казвам, че тъкмо това исках. Нямах интерес, нито ми беше работа да чувствам такава смущаваща, болезнена празнота.
Въпреки това не можех да я прогоня напълно.
Може би Тирус и Смъртоносното не бяха единствените пострадали на Лумина. Като че ли тази празнота, превърнала се за кратко в бликащ от енергия живот, когато напуснахме планетата, бе преминала във фатална болест.
Аз обаче щях да се излекувам от нея. В края на краищата бях изчадие, а изчадията нямат души. Всички го знаеха. Никога повече нямаше да бъда толкова глупава, че да проявя глупостта да се усъмня в това.
36.
Когато с Тирус се завърнахме в Хризантемиума, заварихме тържество, организирано в негова чест. Сам императорът пристъпи напред да ни поздрави, а целият Валор Новус гъмжеше от празнуващи, облечени в церемониални дрехи.
— Героят на деня!
Императорът се засмя и прегърна най-сърдечно Тирус.
— Трябва да ни зарадваш с разказите си как успя да потушиш този бунт. Пусна ли резорбиращата мъгла?
— О, това ли?
Тирус спокойно вдигна ръка с фиалата в нея. Тълпата се отдръпна стресната назад. Познаха я.
— Знам, че вие ми наредихте да я използвам, но след като поговорихме с моята любима…
Той обгърна кръста ми с ръка и ме придърпа към себе си.
— Ами, тя ме убеди да погледна с друго око на луминарите. Любов моя — каза ми тя, — те са разумни същества. Опитай се да се разбереш с тях!
Той отправи към тълпата усмивка, в която се четеше удивление.
— Можете ли да повярвате? Послушах съвета ѝ и просто… седнахме да разговаряме и се разбрахме.
Нищо чудно, че в този момент лицето на императора помръкна. Тирус току-що беше подкопал политиката на чичо си пред жадно слушащите Високопочитаеми. Императорът му беше заповядал да убие луминарите, а Тирус беше предпочел да ги пощади.
— Поел си голяма отговорност — каза императорът с леко заплашителна нотка в гласа.
— Простете ми, чичо.
Тирус ме пусна, падна на колене, хвана ръката на Рандевалд и я притисна до бузата си. Настъпи пълна тишина, а тълпата затаи дъх. Тогава Тирус произнесе съдбовните думи:
— Само си помислих, че тъй като Лумина е богата провинция, а имперската хазна става все по-празна…
Тълпата дружно ахна от изненада при това небрежно разкриване на толкова опасна държавна тайна. Императорът пребледня.
— … това ще е разумно — продължи Тирус. — Особено когато можех да използвам силата на убеждението, за да ги разубедя.
Той се поколеба, преструвайки се на смутен, когато погледна чичо си.