— Предположих, че Ваше Величество ще одобри решението ми. Смятате ли, че съм действал неправилно?
Императорът се вгледа ядосан в него, жилите на врата му се бяха издули, едва сдържаше гнева си. Погледът му се премести от Тирус и се спря на Високопочитаемата Сигна, която наблюдаваше внимателно всичко с неприятна усмивка. Тя не беше глупава. Схвана съвсем точно колко много беше подронил в този момент Тирус авторитета на императора. Но можеше ли да предугади какви бяха мотивите за постъпката му? Ако можеше, щеше ли да използва този повод, за да прошепне в ухото на сина си отровни думи против Тирус?
Императорът издърпа ръката си от тази на Тирус, огледа бавно залата и всички Високопочитаеми в нея, които току-що за първи път бяха чули да се говори за финансовите затруднения на Короната… За първи път бяха станали свидетели как императорът иска да се пролива кръв, докато Първият престолонаследник се обявяваше в полза на умереността и разума…
Двамата с Тирус си разменихме мълчаливи погледи. Колко хитро беше нагласил всичко: беше постигнал голяма победа, която му осигуряваше голям брой привърженици при завръщането, и едва тогава, само тогава беше предприел първата реална стъпка срещу чичо си. Днес нито за миг не бе влязъл в ролята на лудия. Щеше официално да се откаже от нея. Когато хвърлих бърз поглед на Високопочитаемата Сигна, от нарастващото ѝ объркване разбрах, че тя също го е забелязала.
Под погледа на толкова много очи императорът най-накрая успя да пусне една измъчена усмивка. Изправи Тирус на крака.
— Как ме изненада, племеннико.
Въпреки любезния тон очите му гледаха студено, безкомпромисно.
— Сенатор Фон Империан оказва благотворно влияние върху мен — отвърна Тирус, свивайки рамене. Пак ме привлече към себе си. — Без нея съм загубен.
— Виждам.
В гласа на императора нямаше топлота. Когато го погледнах отново, лицето му приличаше на маска на смъртта. Усетих как страхът нахлува с пълна сила във вените ми. Това беше повратен момент. Каквато и съпротива да срещнеше оттук нататък Тирус от страна на чичо си, каквато и смъртоносна битка да поведеше за завладяването на трона, този момент беше началото ѝ.
С изненада установих какво облекчение изпитах, когато най-сетне се прибрах във вилата за първи път от седмици. Докато вървях към нея, дори се насладих на контролираната красота на огрения от слънцето небесен купол, който сега съвсем не ме плашеше, след като бях на повърхността на една истинска планета и бях изложена на страховитото ѝ време.
Тук, в Хризантемиума, всичко беше създадено с определена цел. Въздухът не гъмжеше от насекоми, освен тези, предназначени за градината. Нямаше влажност, която да затруднява дробовете. Нямаше растения, които да се борят помежду си в пълен безпорядък. Единствените организми, които действаха тук без предварително поставена цел, бяха човешките същества.
Погледът ми попадна на любимото дърво на Смъртоносното. Усетих да ме пронизва болка в гърдите.
Все още мислех за него, когато влязох във вилата, затова не забелязах веднага промените. Видях ги, когато очите ми свикнаха с полумрака: една прислужница поливаше нов жасминов храст, а друга беше облякла непозната рокля.
Всичките ми мускули се напрегнаха. Застанах абсолютно неподвижна и се ослушах. Тук имаше някой. Чух стъпки, които изобщо не звучаха като равномерните, дори мудни стъпки на прислужниците ми. Някой направи няколко крачки, спря и тръгна обратно.
Пристъпих на пръсти към съседната стая, където се спотайваше натрапникът. Който и да беше, трябваше да ми даде обяснение или нямаше да е дълго жив заради това проникване във вилата ми. Влязох.
А Сидония се обърна и ме погледна с облекчение.
— Ето те! Бях започнала да се тревожа.
Изумена, се заковах на мястото си и се взрях в този мираж. Това беше някакъв номер, сигурно беше така. Сидония бе мъртва. Но това момиче…
Беше променила цвета си. Сега кожата, косата и очите ѝ бяха светли — много елементарен опит да ме надхитри, но същината очевидно беше Сидония.
Не вярвах в призраци и духове. Но не можех да намеря друго обяснение. Стоях като закована на мястото си, когато тя се приближи, прегърна ме с нежните си ръце и зарови лице в рамото ми.
— О, Немезида, ти си добре.
Ароматът беше на Сидония. Нейното любимо лавандулово масло. Това не беше истина. Със сигурност не беше. Започвах да полудявам!
Отдръпнах се.
— Сигурно съм си загубила ума.
— Не, не, не си! — Очите на Дония се наляха със сълзи. — Това е дълга история. Но сега аз съм тук, Немезида. Добре съм.
Преглътнах. Протегнах ръка да я докосна. Ахнах и я отдръпнах, когато пръстите ми докоснаха топла, жива плът.