— Разкажи ми — прошепнах аз.
Когато тя отново протегна ръка, за да хване моята, аз се отдръпнах. Лицето ѝ болезнено се сви.
— Няма ли да се приближиш?
— Не — отвърнах едва чуто. Страхувах се от нея, страхувах се, че ще се окаже сън.
— Последния път, когато разговаряхме — рече тя, — ти беше нервна. Беше се засмяла. Помниш ли? И това те безпокоеше.
Въздъхнах. Това беше преди цяла Вселена, отдавна отминала вечност. Тогава Смъртоносното беше още живо, Сидония беше някъде далеч отвъд пространството, а Тирус беше само един непознат, един луд сред тълпата…
— Знаех, че ще си ми много ядосана, затова не ти казах, че идвам. — Тя малко нервно се засмя. — Не казах и на майка и татко. Все още идентификационният чип на Сутера ну Империан беше у нас и аз го взех, за да се промъкна на един снабдителен кораб, а после фалшифицирах нареждания, според които я изпращах тук като твоя възпитателка. Мислех да ти се обадя, да се уверя, че си добре, а после да си тръгна…
Краката ми се подкосиха. Свлякох се на пода, неспособна да отклоня поглед от нея, неспособна дори да дишам.
Тя коленичи до мен, а изражението ѝ рязко се промени.
— И тогава чух, че крепостта ни е унищожена.
— Дония — промълвих учудена името ѝ. Това беше тя. Беше тук. Беше жива!
— Затова дойдох, но ти бе заминала, Немезида. Ето защо се тревожех за теб!
— Дония! — изрекох отново името ѝ и се втурнах към нея.
Дония нададе вик, когато се забих в нея и я прегърнах. После се засмя, сгушена до мен — най-приятният звук в цялата Вселена. Тя е жива, жива е…
Усетих, че треперя, че издавам подобни на плач звуци и че Дония е уплашена. Опита се да се отдръпне, но аз не я пусках, не можех да я пусна. После тя изохка.
— Немезида, ти си прекалено силна, причиняваш ми болка.
Най-накрая я пуснах. Тя хвана лицето ми с малките си ръце, а блесналите ѝ очи се вгледаха в моите.
— О, Немезида, ти също ми липсваше. Беше ли добре?
Трябваше ми малко време да отговоря на този смешен въпрос.
— Не — отвърнах аз.
Тя тъжно се усмихна.
— Нито пък аз.
Но сега това щеше да се промени. И за двете.
Дония беше тук. Беше жива. Не можех да искам нищо повече от това съществуване, от тази вселена. Вече не можех да подлагам на съмнение, че има нещо по-голямо от мен, което беше добро, по-справедливо и по-благородно, точно както свещениците твърдяха по време на службите в Голямата хелиосфера, защото сега имах това доказателство до себе си. Светлината на звездите може и никога да не благослови едно изчадие, но в този момент бях готова чистосърдечно да се преклоня пред Живия Космос, че ми беше върнал Дония.
Никога повече нямаше да позволя да ми я отнемат. Дори докато тези мисли витаеха в ума ми, у мен започна да се прокрадва мъчително безпокойство. Тя беше жива, но ако я откриеха тук, нямаше да оцелее. Ако хората научеха, че тя е истинската Сидония Империан, я очакваше екзекуция за държавна измяна, защото ме беше изпратила тук да заема нейното място. Аз също щях да бъда екзекутирана, че съм го сторила. И Тирус щеше да бъде разпитан. Императорът щеше да накаже племенника си, а фамилии като Пасус щяха да настояват да бъде ликвидирана и последната следа от влиянието на фамилията Империан.
Ала каква беше алтернативата? Сидония не можеше да се прикрива като моя възпитателка, докато чака смъртта на императора. Тя беше пълноправен галактически сенатор, наследница на баща си.
През следващите няколко дни непрекъснато мислех върху този проблем. Не излизах от вилата и не отговарях на съобщенията и настояванията на Тирус. След един такъв объркващ и бурен период като че ли всичката двойственост и необичайност на моето съществуване беше изчезнала. Беше заменена от нещо много по-хубаво и правилно: тя отново беше тук и аз бях нейното изчадие. Сега моята цел още веднъж беше кристално ясна. Бях се чудила как Вселената можеше да продължи да съществува след смъртта ѝ, как можех да продължа да живея без нея. Но се оказа, че не е било нужно да се безпокоя.
Дония искаше да узнае всичко за живота ми в Хризантемиума, затова ѝ разказах най-внимателно и безпристрастно всички подробности. Разказах ѝ за отчуждението си от Гладик, но за моя изненада, тя се усмихна и само възкликна:
— О, Немезида!
Като че ли това ни най-малко не я интересуваше. Леко се усмихна, когато чу за неуспешните опити на Елантра да ме накара да изкажа еретични мисли. Лицето ѝ се помрачи от скръб, когато научи за онзи паметен ден, който бе обрекъл семейството ѝ.
Трябваше да спра да говоря за известно време, защото сълзите бяха започнали да се стичат по бузите ѝ и аз трябваше безмълвно да галя раменете ѝ, докато плачеше за сполетялата я загуба.