Прегръдките никога не са били нещо естествено за мен. Някога в крепостта на Империан те винаги ми се струваха като странно танцово движение, което никой не си беше направил труда да ме научи да изпълнявам. С Тирус обаче бях започнала да разбирам как се прави и сега това умение ми служеше добре.
— Всичко ще се нареди — продължавах да шепна аз и накрая сълзите ѝ престанаха.
— Кажи ми какво се случи след това? — попита Дония и избърса сълзите си с опакото на ръката.
Нямах желание да се връщам отново към онова време. Споменът за онези ужасни дни след нейната предполагаема смърт пробождаше като нож сърцето ми.
— Бях като обезумяла — рекох сдържано и свих рамене да прогоня спомените, като че ли те принадлежаха на някой непознат. — Реших да нападна императора.
Дония ахна.
— Неговото изчадие, Вражда, се сби с мен. Щеше да ме убие, ако не беше… ако не беше Първият престолонаследник. Наследникът на императора.
Дония изумена отвори широко очи.
— Тирус Домитриан?
— Да. Той уби Вражда.
Сега разказът ми премина в шепот, въпреки че нямаше кой да ни чуе. Тирус беше изпратил своите ботчета да проверяват по два пъти на ден дали стаята ми не се подслушва.
— С него постигнахме разбирателство, Дония.
Докато ѝ разказвах за плана ни да възстановим авторитета на Тирус, за да бъде в състояние да се разправи с чичо си, Дония беше подпряла глава на рамото ми.
— Ние ще отмъстим за семейството ти — казах ѝ аз.
— О, Немезида, това ми се струва опасно.
По-рано то не ме притесняваше, но сега, когато тя беше тук, всичко трябваше да бъде премислено отново. Вече не можех да продължа да се представям за Сидония фон Империан, не и когато това означаваше да узурпирам полагаемото ѝ се място. Трябваше да сложа край на тази лъжа. Но ако изчаках да го направя, докато Тирус станеше император, тогава той трябваше да ме накаже, за да ме даде за пример.
Поех си дълбоко въздух. Бях готова да платя тази цена. Винаги съм знаела, че моят дълг е да умра за нея.
— Какъв е Тирус Домитриан? — попита ме Сидония.
При споменаването на името му кожата ми пламна. Извърнах очи от нея, уплашена, че изражението на лицето ми може да ме издаде.
— Умен. — Поне успях да запазя неутралния тон на гласа си. — Изключително умен. Много преднамерен във всичките си действия.
— Той… Можеш ли да му имаш доверие?
Да. Но в нейно присъствие подобна увереност не би била типична за мен.
— Дотолкова, доколкото мога да се доверя на някой друг, освен на теб.
— Ще му кажеш ли за мен?
— Не.
Изрекох думата рязко. Сидония се изправи и ме погледна разтревожена.
— Ти ще стоиш тук и няма да се разкриваш пред никого, докато не измисля план — рекох аз и хванах брадичката ѝ. — Не мога… — усетих устата си пресъхнала, а сърцето да ме присвива болезнено. — Не мога да рискувам да те загубя пак.
— Знам.
— Това ще ме убие.
— Знам. — Тя ме прегърна и отново усетих сълзите ѝ по кожата си.
— Аз също те обичам, Немезида.
Въздъхнах. Това бяха думи, които никога не бих изрекла, но Дония разбираше сърцето ми. Когато станеше въпрос за нея, аз също имах сърце. Ако Тирус ме беше носил през реката през цялото време, то сега аз се превръщах в скорпион, връщах се към истинската си природа — трябваше да защитавам Сидония на всяка цена. Тя винаги щеше да бъде на първо място за мен, дори и ако това налагаше да го ужиля.
37.
Веднъж посети в съзнанието на тиранина, семената на недоверието поникват бързо. След завръщането ни от Лумина императорът вече не гледаше така снизходително на Тирус. От своя страна той тихомълком засилваше кампанията си за подкопаване на авторитета на чичо си. Но беше предпазлив и винаги действаше по начини, които само най-параноичният мозък можеше да приеме за умишлени.
Подмяташе нехайно тук и там за убити противници на императора, като небрежно споменаваше имената им в присъствието на роднини, които вероятно продължаваха да скърбят за тях. Подхвърляше още подробности за окаяното финансово състояние на Короната, особено пред най-големите клюкари на империята. Беше и домакин на парти за Високопочитаеми, които се отвращаваха от битките между животни, по същото време, когато императорската мантикора се биеше с прочулата се кръстоска между тигър и мечка на сенатор Фон Фордайс.
— Сидония ме научи да гледам на тези неща по друг начин — заяви пред гостите си Тирус и потупа ръката ми, която лежеше върху неговата. — Изключително нецивилизовано е да се възхищаваш на кръвопролитни спортове. — Наведе се над мен и погали усмихнат врата ми с пръст. — Нали така, любов моя?