Онези Високопочитаеми, които се обявяваха против битките, бяха наследници на фамилии, споделящи определени политически пристрастия, което правеше жеста му още по-опасен.
Партито на Тирус беше посетено от много хора. Императорът със сигурност се дразнеше, че толкова много народ не присъства на триумфа на неговата мантикора. Това обаче не беше някакво нарушение, което можеше да се счита за предателство. Не беше нещо, заради което императорът можеше публично да порицае Тирус. Нищо, което правеше престолонаследникът, не даваше повод за официално наказание.
На следващата семейна вечеря, на която Тирус ме покани да присъствам, императорът беше необичайно мълчалив. Седеше на стола, стиснал устни, и чакаше другите да опитат храната му. Но когато дойде ред на Тирус, той се наведе напред, за да го наблюдава така внимателно, както преди това наблюдаваше само майка си.
— Опитай една хапка и от другата страна — каза му той, когато Тирус си отряза къс печено глиганско месо.
Той се подчини и тъкмо се канеше да подаде чинията по-нататък, когато императорът рече:
— А сега я обърни и опитай от другата страна.
Сигна наблюдаваше и двамата с острия си поглед.
— Но за теб няма да остане нищо, сине.
Императорът не сваляше поглед от Тирус.
— Хайде!
— Разбира се, Ваше величество. — Тирус отряза едно доста голямо парче от месото и най-демонстративно го изяде с удоволствие.
— Великолепно. Вие наистина получавате най-добрата част.
Това ядоса още повече императора.
— А сега я подай.
Той се вгледа в остатъците от глиганското.
— Ама ти направо си го изплюскал! Изгълтал си половината от месото.
Тирус беше самата невинност.
— Много се извинявам, но нали вие ми наредихте да опитам от всички страни, Ваше Величество?
— Както и да е, тази вечер нямам апетит — изръмжа императорът, но въпреки това се нахвърли на месото в чинията си.
През следващия половин час от него лъхаше смразяваща враждебност. През това време Тирус демонстрираше добро настроение и разговаряше с баба си, сякаш не забелязваше нищо. Това като че ли беше повод лицето на императора да стане още по-мрачно.
По-късно, докато вървяхме обратно към вилата ми, Тирус посочи нагоре:
— Виж, няма слънца.
Вдигнах поглед и с изненада видях голото пространство. В небесния купол не се виждаше нито едно от шестте слънца. Това беше рядка гледка.
— Порадвай ѝ се, докато можеш — каза Тирус. — Скоро шестте слънца ще се намират в максимална близост. Точно тогава чичо ми ще сложи началото на Голямата надпревара. Последния път той буквално се разори.
— Как?
Тирус се засмя.
— Заложи само на един пилот и загуби пари, с които може да се построи цяла армада. Тогава още по време на първия етап от състезанието с този пилот се случи инцидент — корабът му беше засечен от друг и двамата пилоти отпаднаха от надпреварата. Рандевалд загуби всичко.
Усмивката му изчезна.
— Беше бесен. Накара да екзекутират двамата пилоти, семействата и екипажите им.
Между нас настъпи тягостно мълчание. Спомних си как императорът нареди на Кожа да дере кожата си и ме полазиха студени тръпки.
— Той започва да не ти се доверява — предупредих го аз.
Тирус ме погледна спокойно.
— Да, знам. Виждам го все по-често в компанията на Девини и Саливар, колкото и да са увредени. Иска да ме изнерви, като демонстрира благоволението си към тях. Подозирам, че скоро ще се нуждая от теб повече от всякога.
— Аз съм винаги нащрек, Тирус.
Имах повече мотиви за това, отколкото предполагаше. Той беше гаранцията за мен сега, когато правата на Сидония ще бъдат възстановени след възкачването му на трона и тя щеше да има влиятелен приятел. А също…
Исках той да победи.
Чувствах се неспокойна, съзнавайки колко много съдбата му все още ме вълнува. Дония се беше върнала. Трябваше да мисля само за нея. Късно нощем обаче, когато тя спеше, мислех най-вече за Тирус.
Харесвах го, и то твърде много.
Той се вгледа в лицето ми.
— Напоследък настроението ти доста се подобри.
— Не знаех, че съм била в лошо настроение.
Той въздъхна, а после рязко спря и ме погледна.
— Немезида — гласът му беше тих, спокоен, — на кораба ние имахме известни търкания. Но искам да знаеш… — докосна съвсем леко лицето ми, като че ли бях нещо крехко, чупливо. — Никога не съм имал намерение да те накарам да се чувстваш неудобно. Съжалявам.
Стомахът ме присви. Не исках да говоря за случилото се помежду ни на Александрия. Ако можех да залича самия спомен за това, бих го направила. Но чувствах колко близо е той до мен, колко близо бяха устните му до моите. Наистина много близо…