Защо не можех да приспя това странно желание, което Тирус събуждаше у мен?
— Това, което се случи на кораба — рекох колебливо. — Това, разбира се, не означаваше нищо.
Тирус току-що беше оцелял, след като се оказа на косъм от екзекуция. Беше ми благодарен, че съм го спасила. Без съмнение бе преосмислил чувствата си, след като го бях отблъснала. Вероятно сам беше разбрал колко безумно бе всичко това.
— Нищо — повтори с равен тон той.
— Добре. И какво ще става оттук нататък?
— Оттук нататък? — Тирус повдигна вежди. — Аз продължавам започнатото. Малки жестове тук и там, никога не правя нещо, което би оправдало ответна реакция, обаче и това е достатъчна провокация, за да изкара от чичо ми най-лошото, на което е способен, а да представи мен във възможно най-добра светлина. И разбира се, това показва също колко голяма е заслугата на Високопочитаемата Фон Империан за изкарването на преден план на най-добрите страни от характера ми.
Той ме погледна с малко тъжна усмивка, която обаче бързо изчезна.
— Сега най-голямото препятствие е баба ми.
— Защо?
— Защото тя налива отровата в ухото на чичо. Тя може да го посъветва да бъде благоразумен, да бъде предпазлив. Може да разпространи слухове за мен пред другите. Никога не съм знаел как да неутрализирам влиянието ѝ.
— Ще измислиш нещо.
Той изкриви устни.
— Надявам се, че не си изгубила вярата си в мен.
Поколеба се, вглеждайки се в лицето ми, явно се бореше с желанието да каже още нещо. Ала след малко сви рамене, отстъпи назад и с неутрален тон рече:
— Лека нощ, Немезида.
Всеки път, когато бях далеч от Сидония, се връщах със страх, че тя може да е изчезнала… просто да се е скрила в мъглата като привидение, отново да я няма, да е мъртва. Засега моят кошмар още не се беше реализирал. Когато се прибирах във вилата, я заварвах да ме чака и въздъхвах облекчено. Още беше жива. Още не беше фантом или някаква заблуда.
Харесваше ѝ да е във виртуална изолация, отчасти заради страха, но отчасти и заради характерната ѝ вглъбеност в себе си. Бях помолила Тирус за книги от старата Земя, които той държеше на Александрия. Прислужниците му ми донесоха няколко пълни шкафа.
— Започнала си да се интересуваш от история, така ли? — попита ме Тирус.
— Сидония смята книгите за красиви, нали благодарение на тях уж успя да ме спечелиш… Затова трябва да се преструвам, че искам да украся с тях вилата си.
Сидония беше във възторг от книгите. Когато се прибирах, винаги я заварвах да ги изучава. Широко разтворила очи, тя прокарваше изключително внимателно пръст по безценните страници, като използваше един бот да ѝ превежда от отдавна изчезнали езици, които тя наричаше „латински“, „руски“ и „английски“.
Разказваше ми с въодушевление за теориите, за които четеше.
— Да вземем например изключително интересното обяснение защо се стига до изкривяване на самото време с приближаването до черна дупка. Никога преди не съм проучвала въпроса защо може да става това, но…
Кимах, без да разбирам нито дума от това, което казваше, а мислите ми се насочиха към Тирус. Спомних си как го целувах. Точно в този момент вътрешната уредба се включи.
— Сигна Домитриан иска да види Сидония фон Империан.
Замръзнах. Сидония започна уплашено да гледа ту мен, ту вратата. Разбира се, тя знаеше всичко за майката на императора, но никоя от нас не беше предполагала, че ще ме посети тук.
Сигна не изчака да бъде допусната. Като член на императорската фамилия тя имаше право да влезе без разрешение и се възползва от него.
Скочих на крака, а Сидония наведе глава, за да не я забележи.
Аз почтително паднах на колене. Наскоро Сигна бе подновила фалшивата си младост и днес косата ѝ беше огромна плетеница от кестеняви къдрици, очите над изпъкналите скули бяха без мигли, а устните ѝ бяха придобили нова сочност. Подаде ми ръка, а ястребовият ѝ поглед се премести от мен на Сидония.
— Коя е тази? — попита тя, когато притиснах ръката ѝ до бузата си.
— Не е прислужница, но не е и наемница.
— Аз съм… — Дония веднага млъкна. Като най-високопоставената личност в стаята тя беше обучена да отговаря сама от свое име. Бузите ѝ поруменяха, когато си припомни, че аз се представях за нея, а тя е една от Излишните. Наведе глава. — Простете ми.
— Това е Сутера ну Империан — отвърнах аз. — Тя е възпитателка, която от дълго време работи за фамилията.
— Така ли? Колко хубаво, че е дошла да ти прави компания след трагедията със семейството ти.