— Тя ме учеше как да се държа тук. Винаги ще ѝ бъда задължена. Много любезно от нейна страна, че дойде.
— Трябва да ни остави сами — рече Сигна.
Дония стана и ми хвърли тревожен поглед, преди да се отправи към вратата. Страхуваше се да ме остави в компанията на тази харпия, но за мен беше голямо облекчение да я видя, че се отдалечава от отровното внимание на Сигна.
Тя продължи да гледа след Сидония, докато прислужниците подготвяха един диван за нея. Наредиха възглавници и включиха антигравитационните плочи, като ги поставиха на най-централното място в стаята. Щом Сигна седна, аз се отпуснах във фотьойла срещу нея, измъчвана от догадки защо е дошла.
— Ти оказваш изключително благотворно влияние върху внука ми — рече тя. — Това ме кара да изпитвам голямо любопитство към теб, сенатор Фон Империан.
Като характер тази жена беше по-близо до Тирус, отколкото до императора. Дадох си сметка, че Тирус може да е наследил предпазливостта и пресметливостта си само от нея. Наложих си да си припомня всичко, което матриаршата бе казала за поведението ми — за немигащия, празен поглед, за безизразното си лице.
— Аз съм много привързана към Първия престолонаследник — отвърнах просто.
— Това много ме изненадва. Винаги съм мислила, че Тирус не е съвсем с всичкия си.
Продължаваше да не сваля очи от мен. С такъв немигащ поглед тя би могла да бъде едно изчадие.
— Забелязах нестабилността му, Ваше Височество, но установих, че с убеждаване човек може да го освободи от нея.
— Още една изненада. Направо съм изумена, Високопочитаема, как успя да научиш толкова неща за собствения ми внук, за които аз дори не съм и подозирала. Кажи ми какво цели с противопоставянето си на сина ми?
Въпросът беше толкова директен, че ме завари неподготвена.
— Аз… аз не разбирам какво искате да кажете.
Усмивката ѝ стана по-саркастична.
— Аз… аз — имитира ме с насмешка тя. — Не съм те чувала нито веднъж да заекваш, когато говориш, момиче. Колко забавно е да видя, че си способна на това.
Докато се чудех какво да ѝ отговоря, тя се изправи.
— Никога не съм била благосклонна към Тирус и не съм го крила. Майка му никога нямаше да се роди, ако зависеше от мен. Преди да се побърка, исках синът ми да посочи Девини за своя наследница. Нямам заслуга за появата ѝ на този свят, но поне прилича на мен. Сега се озовах в неловкото положение да имам една малоумна за внучка, така че трябва да гледам по-благосклонно на лудия… Въпреки че благодарение на твоето влияние ти направи това по-лесно. Трябва да разбера мотивите зад неговите действия напоследък. — Сигна ме изгледа продължително. — С теб бихме могли да бъдем приятелки, сенатор Фон Империан. Аз съм жена с голямо влияние в империята.
— Искате да ви докладвам за Тирус, така ли? — попитах.
— Щом като го казахте така направо и така грубо, тогава — да. Точно това искам. В интерес на всички заинтересовани страни ще е да знам какво точно става в семейството.
— Аха. Значи вземате присърце интересите на Тирус.
Скептицизмът се прокрадна в гласа ми. Не можах да го скрия.
Тя присви очи.
— Винаги съм вземала присърце интересите на фамилията си. Каквито и слухове да си чувала за мен, винаги съм гледала да направя така, че най-силният от моята кръв да държи в ръцете си юздите на империята. Искала съм само да подкрепям най-способния наследник.
— В такъв случай може би сте подкрепили не този, когото трябва.
Думите излязоха от устата ми, преди да се усетя. Високопочитаемата Сигна ме изгледа пронизително и аз разбрах, че няма да изляза победител в този разговор.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, че аз обичам Тирус.
Беше лъжа, разбира се, но докато говорех, усетих, че се изчервявам. Никога не бях изричала тези думи, дори и само като част от играта. Бяха някак несвойствени за мен.
— Аз съм предана единствено на него — добавих през зъби. Което, като се изключи Сидония, беше напълно вярно. — Не можете да направите от мен шпионин.
— Отхвърляш ръката, която ти протягам за приятелство, така ли?
Не исках да я обидя. Но и не виждах алтернатива.
— При обстоятелствата, при които пожелахте да я предложите, да, отхвърлям я.
— Глупаво момиче. — Гласът ѝ стана леденостуден. — Никога не съм те харесвала.
— В такъв случай решението ми е било правилно.
Забележката ми не ѝ попречи да продължи.
— У теб винаги е имало нещо много сбъркано — рече тихо тя. — Още не мога да разбера какво е то, но и това ще стане. И между другото — тя изкриви устни, — не си въобразявай, че си незаменима. Уверявам те, че мога да намеря по-послушно момиче на твое място… А също и внукът ми, ако реша, че трябва да насочи поглед другаде.