Аз ревнувах.
Осъзнаването на тази истина ми подейства като шок. Това беше грозното чувство, което ме измъчваше.
Изражението на Дония стана по-меко.
— Досега никога не е било нужно сенаторите да живеят в Хризантемиума и аз не мога да си представя, че ще трябва да останем тук, след като Рандевалд фон Домитриан умре.
Дония взе ръцете ми и се вгледа в кървящите кокалчета на пръстите ми.
— Ние с теб ще се върнем и ще наглеждаме възстановяването на крепостта на Империан. Ще бъде също както преди.
Кимнах. Бях изпълнена с копнеж по онова време, когато животът беше по-прост, когато дните ми бяха заети с грижи за Дония, когато тренирах и не мечтаех за нищо повече от това, което имах.
— Ти и аз — продължи тихо тя. — Това ще ти хареса ли, Немезида?
Тя вдигна очи към мен. Лицето ѝ изразяваше крайна уязвимост, която не разбирах. Наистина ли си представяше, че мога да ѝ откажа?
— Да, със сигурност ще ми хареса.
Отдръпнах се от нея, за да огледам щетите, които бях нанесла на камъка.
— Възнамерявах да ти го дам, за да го дълбаеш. От него е останало доста.
Дония мина покрай мен, огледа камъка и протегна ръка да докосне вдлъбнатините, които му бях направила.
— Не искам да го правя. — Тя ми се усмихна. — Харесва ми такъв, какъвто е сега, така, както ти си го направила да изглежда.
Погледнах камъка, нащърбен и напукан от моя гняв и ревност. Значи това беше визуалното изражение на любовта на едно изчадие — един грозен, потрошен, зацапан с кръв камък.
40.
Сутринта в деня на Голямата надпревара имаше заседание на Сената. Знаех как императорът искаше да гласувам. Трябваше да одобря резолюция за повишаване на данъците на Излишните в пограничните планети. Според Дония тези Излишни по традиция се радваха на по-ниски данъци като стимул да живеят в опасните покрайнини на имперската територия.
Но както всички знаеха, хазната на императора беше празна. Бяха му нужни пари като компенсация за богатството, което поколения императори от фамилията Домитриан бяха пропилели — богатство, което той самият беше изцедил буквално. Дори защитените от данъците му сега трябваше да поемат бремето за издръжката на императорската фамилия.
Един слуга на Тирус ми донесе секретно съобщение с неговата инструкция.
Гласувай против резолюцията.
И аз гласувах както той поиска.
Не бях единственият сенатор, който го направи. Огледах се наоколо и се запитах колко от тези хора са гласували против резолюцията по нареждане на Тирус. Беше дръзка стъпка след скорошната чистка и най-вероятно те са поели този риск само със знанието, че някой ще ги защити от последиците за тяхното неподчинение на императора.
Това наистина щеше да бъде силен удар за Рандевалд фон Домитриан.
Не можех да престана да се питам колко още удари щеше да му нанесе Тирус, преди той най-накрая да реагира.
След гласуването взех магнитния трамвай, който ме свали на алеята Картие, пилонът, противоположен на алеята Бърневал. Тя не беше толкова занемарена и беше предназначена повече за любителите на приключения с нейните красиви градини, изкуствени потоци и срещащите се на всяка крачка небесни куполи. В самия ѝ край бяха най-големите куполи с огромните прозорци, гледащи към част от пространството, където беше очертано трасето за състезанието.
Около мен другите сенатори също се бяха отправили към състезанието, като разговаряха тихо помежду си за историята, която Тирус ми беше разказал за надпреварата преди пет години. Историята, според която императорът беше екзекутирал пилотите, екипажите им и техните семейства, защото бе загубил облога. Никой не завиждаше на пилота, на когото беше заложил императорът тази година.
Очевидно Голямата надпревара се състоеше винаги, когато шестте звезди на системата се приближаваха достатъчно, за да бъдат достигнати от един кораб. Шестимата състезатели — повечето от тях Излишни и спонсорирани от Високопочитаемите — прекарваха години в подготовка на корабите и за подобряване на уменията си. Бяха дошли от цялата империя, за да се състезават за голямата купа, съпроводена с финансова награда, достатъчна да се купи малка луна.
През последните години събитието се спонсорираше от императора, но този път това направи Тирус. Неговата щедрост сигурно щеше да се стори на Рандевалд много по-безкористна преди година, преди да бе предизвикал у него някакви подозрения и когато още не беше разгласил публично истината за финансовите му затруднения. Сега този жест трябваше да се тълкува като умишлена и открита подигравка към императора, защото подсказваше, че Тирус има повече пари от него.