— Възнамерявах евентуално да те настаня в някоя стая на Александрия — каза ми Тирус, загледан в бързите води на реката, — но при сегашните обстоятелства не би било подходящо.
— И без това не бих искала да спя на Александрия — отвърнах троснато.
Помислих си за Сидония, която се криеше във вилата ми, и че не искам да я оставям сама за толкова дълго време.
Тирус ме погледна за момент с непроницаемо изражение.
— Толкова ли ти е неприятна компанията ми?
— Не — отвърнах прекалено бързо.
— Както и да е — рече той. — Баба ми може да го възприеме погрешно. Твърдо е решена да ме ожени за Елантра.
— Иска да се ожениш за змия.
— За хелионистка — каза с усмивка Тирус. — Елантра поне ще се чувства в свои води със семейството ми. Всички истински политици са усойници.
Почувствах неприятно присвиване в стомаха при мисълта Елантра Пасус да стане императрица. Или по-скоро Елантра Домитриан. При брачен съюз хората вземат името на по-силната фамилия. Точно по този начин Саливар Фордайс беше станал Саливар Домитриан.
— И колко дълго трябва да продължаваме да стоим един до друг? — попитах го аз. — Ще се наложи публично да се откажеш от мен, ако искаш да се свържеш с нея. Не мога вечно да се правя на Сидония фон Империан.
— Но трябва. Никой не бива да узнае какво си направила.
— Или? Ще трябва да отговаряш за това, че си ме прикривал, така ли?
Той се обърна рязко към мен.
— Или ще бъдеш изправена пред опасност. Да се представяш за сенатор, се счита за държавна измяна.
— Е, и?
— Тогава Високопочитаемите ще настояват да бъдеш екзекутирана. Като нов император ще трябва да си изградя основа, на която да се крепи властта ми. Не мога да гарантирам сигурността ти, ако съюзниците ми се обявят против теб.
Аз само свих рамене и изглежда, че това го ядоса. Присви очи и пристъпи заплашително към мен, но после явно размисли, отстъпи крачка назад и въздъхна тежко.
— Не мога да позволя да се изправиш пред такава опасност — рече с дрезгав глас той. — Това може и да не те тревожи, но мен определено ме притеснява.
Погледите ни се срещнаха. Разделяха ни само две крачки. Въздухът между нас, мълчанието около нас изведнъж натежа, изпълнено с някакво странно напрежение.
Почувствах се по същия начин, както когато напуснахме Лумина, когато се издигнахме над червените облаци и навлязохме в необятното космическо пространство, когато той ме беше целунал.
Преглътнах и извърнах очи.
Тирус не си даваше сметка за истината. По един или друг начин измамата ми щеше да бъде разкрита, след като Сидония възстановеше правата си.
Изправих се на крака, измъчвана от тежестта на тази тайна. Преди да срещна Тирус, дългът ми към Дония ми доставяше единствено радост. По някакъв начин Тирус се беше настанил между нас. Въпреки че копнеех за него, аз го и презирах за вината, която напълно несъзнателно ме бе накарал да чувствам.
— Ще бъда в много по-голяма опасност, ако продължавам да съм Сидония Империан, когато Елантра стане императрица.
Той хвана ръката ми и ме придърпа обратно, щом се наканих да се отдалеча.
— Никога няма да позволя Елантра да те заплашва — рече с тих, заплашителен глас Тирус. — Никога. — Изражението му показваше желязна непоколебимост и аз му повярвах.
Над осветения от слънцето солариум премина някаква сянка и двамата вдигнахме очи. Небесният купол имаше атмосфера, а отвъд нея беше откритото космическо пространство, преградено в по-голямата си част от осветено от слънцето синьо небе. Сега обаче там се появяваше и нещо друго.
Оказа се, че това е голямо парче от отломки, което се носеше към нас. С приближаването ставаше все по-голямо и започна да придобива определена форма — дълга и цилиндрична.
С изненада разбрах, че не бяха останки.
Беше ракета. И тя щеше да пробие този купол.
Двамата с Тирус си дадохме сметка за това в един и същ миг.
— Бягай! — извика той, но аз вече бях на крака и ние се втурнахме през спокойната градина към вратата, водеща към коридора и отвъд…
Гръмотевична експлозия разтърси света около нас. В кристалните прозорци зейна дупка, синята атмосфера наоколо се втурна с рев навън и куполът се декомпресира. Силната въздушна вълна подкоси краката ми и аз усетих как се отделям от земята…
Една ръка сграбчи моята и ме дръпна надолу. Около мен в жестока вихрушка се завъртяха сини газове, които опариха очите ми. Погледнах назад и видях синьото небе да изчезва в космическото пространство през пламтящите ръбове на дупката, пробита от ракетата.
— Издишай! — изкрещя Тирус, надвиквайки фучащия вятър около нас. — Издишай всичко!